Събужда се няколко пъти с измръзнал гръб или корем, според това коя страна бе допрял до животното. Обръщаше ос, за да стопли и изсуши изложените на нощния въздух части на тялото си, и скоро пак потъваше в изнурителен сън.
Пропя петел и го вдигна на крак. Скоро щеше да се зазори. Не валеше вече. Небето беше ясно.
Кравата си почиваше с муцуна върху пръстта. Той се наведе, опря се с ръце на земята и целуна широките влажни ноздри.
— Сбогом, хубавице… ще се срещнем пак някой път… ти си славно животно… Сбогом…
После обу обувките си и се отдалечи.
Два часа вървя все напред по един и същи път. После го обзе страшна умора и седна на тревата.
Беше вече светло. Камбаните на църквите биеха, мъже в сини блузи и жени с бели забрадки пеш или настанени в каруци минаваха по пътя и отиваха в съседните села да отпразнуват неделния ден при приятели или роднини.
Показа се дебел селянин, подкарал пред себе си двадесетина немирни блеещи овце. Пъргаво куче пазеше да не се разбягат.
Рандел стана и поздрави селянина.
— Дали нямате работа за един работник, който умира от глад? — каза той.
Селянинът изгледа враждебно скитника и отвърна:
— При мене няма работа за хора, които срещам по друмищата.
Дърводелецът пак седна в канавката край пътя.
Чака дълго, докато край него минаваха селяни; търсеше някое добродушно, състрадателно лице, за да поднови молбата си.
Спря се на един човек, който приличаше на гражданин, облечен в редингот, със златна верижка на корема.
— От два месеца търся работа — каза Рандел. — Не намирам никаква и нямам вече нито стотинка в джоба си.
Гражданеещият се селянин отвърна:
— Трябваше да прочетете табелата в началото на селото — просията в територията на общината е забранена. Имайте предвид, че аз съм кметът и ако не се изпарите моментално, ще заповядам да ви задържат.
Обзет от гняв, Рандел измърмори:
— Че арестувайте ме, ако искате, още по-добре за мене, така поне няма да умра от глад.
И той пак седна в канавката.
След четвърт час на шосето се показаха наистина двама стражари. Те вървяха бавно един до друг: натрапваха се просто на погледа с лъскавите си шапки, които блестяха на слънцето, с жълтите си колани и с металическите си копчета, като че ли за да сплашат още отдалеч злосторниците и да ги накарат да избягат.
Дърводелецът разбра, че идваха за него, но не помръдна, обзет внезапно от глухо желание да ги предизвика да го арестуват и да им отмъсти по-късно.
Те се приближаваха и се правеха, че не го забелязват. Пристъпваха тежко и се поклащаха като гъсоци. Изведнаж, като минаха край него, те се престориха, че едва сега са го видели, спряха се и почнаха да го разглеждат, като му мятаха яростни и заплашителни погледи.
Старшията се приближи и попита:
— Какво правите тук?
Мъжът отвърна невъзмутимо:
— Почивам си.
— Откъде идвате?
— Ако трябва да ви изброя всички селища, през които съм минал, това ще ми отнеме повече от един час.
— Къде отивате?
— Във Вил-Аваре.
— Къде се намира това?
— В областта Ламанш.
— Вашето родно място ли?
— Моето родно място.
— Защо сте го напуснали?
— За да търся работа.
Старшията се обърна към стражаря и заяви с гневен тон на човек, комуто е дошло до гуша да слуша все една и съща лъжа:
— Все това разправят тия дяволи. Но тяхната история ми е позната.
После добави:
— Имате ли документи?
— Да, имам.
— Дайте ги.
Рандел извади от джоба си своите документи и свидетелства, жалки, изтрити и мръсни книжа, които се бяха съвсем изпокъсали, и ги подаде на старшията.
Той ги засрича със запъване, установи, че са редовни и ги върна с недоволното изражение на човек, когото друг, по-хитър от него, е изиграл.
Той се замисли за малко и попита:
— Имате ли пари със себе си?
— Не.
— Нито стотинка?
— Нито стотинка.
— Че от какво живеете тогава?
— От подаяния.
— Значи, просите?
Рандел отвърна решително:
— Да, когато ми се удаде.
Стражарят заяви:
— Залавям ви на местопрестъплението за скитничество и просия, без средства за препитание и без професия, на пътя, и ви заповядвам да ме последвате.
Дърводелецът се изправи и каза:
— Където заповядате.
Той застана между двамата стражари, преди още да му заповядат, и добави:
— Хайде, водете ме в затвора. Поне ще имам покрив над главата си, когато вали.
И те се запътиха към селото, чиито керемидени покриви се съзираха през оголените дървета на около четвърт левга разстояние.
Минаха през селото точно по време на неделната литургия. Площадът беше пълен с хора и те веднага образуваха шпалир, за да видят злосторника, когото следваха група възбудени деца. Селяните и селянките гледаха арестувания мъж между двамата полицаи; в очите им пламтеше ненавист, идеше им да го замерят с камъни, да му одерат с нокти кожата, да го стъпчат под краката си. Питаха се дали е откраднал, или е убил някого. Месарят, бивш спахия, заяви: „Дезертьор.“ Тютюнопродавецът помисли, че е познал в лицето на задържания човека, който същата сутрин му пробутал фалшива монета от петдесет сантима, а кинкалеристът разпозна без никакво съмнение в него потъналия в дън земя убиец на вдовицата Мале, когото полицията диреше вече шест месеца.