В залата на общината, където го въведоха неговите пазачи, Рандел видя отново кмета, седнал на съвещателната маса. До него седеше учителят.
— Аха — възкликна кметът, — ето ви, хубавецо! Нали ви казах, че ще ви пипнат. Е добре, какво се е случило, старши?
Старшията отвърна:
— Скитник без установено местожителство, господин кмете, без средства и без никакви пари, както твърди самият той, арестуван за просия и скитничество, снабден с добри свидетелства и редовни документи.
— Покажете ми документите! — каза кметът. И той ги пое, прочете ги, препрочете ги, върна му ги и заповяда:
— Претърсете го.
Претърсиха Рандел, но не намериха нищо.
Кметът изглеждаше озадачен. Той попита работника:
— Какво правехте на пътя тази сутрин?
— Търсех работа.
— Работа ли?… На шосето?…
— Как бих могъл да намеря, ако се крия в горите?
Те се изгледаха двамата с омраза на зверове, които принадлежат към враждуващи породи. Държавният служител продължи:
— Ще заповядам да ви пуснат, но пазете се да не ви пипнем втори път.
Дърводелецът отвърна:
— Предпочитам да ме задържите. До гуша ми дойде да скитам по пътищата.
— Млъкнете! — каза кметът строго. После заповяда на стражарите: — Ще изведете този човек двеста метра извън селото и ще го пуснете да си върви по пътя.
Работникът каза:
— Кажете им поне да ми дадат да ям.
Кметът се възмути:
— Само това оставаше! Да ви хрантутим! Ха-ха-ха! И таз добра!
Но Рандел повтори твърдо:
— Ако ме оставите отново да мра от глад, ще ме принудите да извърша някое престъпление. Толкова по-зле за вас, охранените.
Кметът се изправи и повтори:
— Отведете го по-бързо, защото ще се разсърдя накрая.
Двамата стражари уловиха дърводелеца за ръцете и го помъкнаха. Той се остави да го водят, пресече отново селото и се озова на пътя. Стражарите го отведоха на двеста метра от километражния камък и старшията заяви:
— Хайде, дим да те няма и не се мяркай в селото, иначе ще се разправяш с мене.
И Рандел тръгна, без да отвърне нищо и без да знае накъде върви. Вървя така четвърт час или двадесетина минути, до такава степен затъпял, че вече за нищо не мислене.
Но внезапно, като минаваше покрай малка къщица, чийто прозорец беше полуотворен, вдъхна мирис на варено месо и се закова на място пред жилището.
Жесток, разкъсващ, влудяващ глад го разтърси и той едва не се блъсна като звяр в стените на къщата.
Той каза съвсем високо и сърдито:
— Бога ми! Този път трябва да ми дадат! — и силно заблъска с тоягата си вратата. Никой не се обади. Той заудря по-силно и завика:
— Ей! Ей! Ей; вие тук, хора! Ей! Отворете!
Нищо не помръдна. Тогава той се приближи до прозореца, бутна го с ръка и задушният въздух от кухнята, топъл, наситен с аромата на гореща супа, варено месо и зеле, лъхна навън в студения въздух.
С един скок дърводелецът се озова в стаята. На масата бяха сложени два прибора. Собствениците бяха отишли навярно на църковната служба и бяха оставили на печката яденето си — неделното варено месо и тлъста супа със зарзават.
На камината, между две бутилки, които изглеждаха пълни, ги чакаше един пресен хляб.
Рандел се нахвърли най-напред на хляба, разчупи го енергично, все едно, че душеше човек, после започна да яде лакомо, на големи, бързо поглъщани залъци. Но почти в същия миг миризмата на месото го привлече към камината. Той отхлупи гърнето, бръкна с една вилица и извади голямо парче говеждо, завързано с канап. Взе също зеле, моркови, чесън, докато напълни чинията си, сложи я на масата, седна пред нея, разряза месото на четири и се наобядва, както би обядвал у дома си. След като излапа почти цялото парче заедно с голямо количество зеленчуци, той почувствува жажда и отиде да вземе едната бутилка от камината.
Щом наля течността в чашата, видя, че е ракия. Толкова по-зле, тя е топла поне. Ще сгрее кръвта му, ще подействува благотворно след толкова студ. И той изпи ракията.
Тя наистина му се стори много хубава, защото бе отвикнал да пие. Сипа си още една пълна чаша и я погълна на две глътки. И почти в същия миг се почувствува бодър и развеселен от алкохола. Като че ли в стомаха му се разля блаженство.