Продължи да яде, но вече не тъй бързо. Дъвчеше бавно и топеше хляба в бульона. Цялата му кожа пламна, особено челото му, където кръвта силно туптеше.
Изведнаж в далечината звънна камбана. Църковната служба свършваше. Предупреден не толкова от страха си, колкото от инстинкта си, от инстинкта за благоразумие, който ръководи всички хора, когато се намират в опасност и ги прави прозорливи, дърводелецът стана, пъхна в единия си джоб останалия хляб, в другия — бутилката ракия и с тихи стъпки се приближи до прозореца и огледа пътя.
Не се виждаше никой. Той скочи навън и се отдалечи. Но вместо да върви по шосето, побягна през нивите към една горичка, която бе забелязал.
Чувствуваше се бодър, силен, радостен, доволен от постъпката си и толкова пъргав, че прескачаше със събрани крака само с един скок плетищата на нивите.
Щом стигна гората, извади отново бутилката от джоба си и почна да пие вървешком на големи глътки. Мисълта му се замъгли, очите му помътняха, краката му се огъваха като пружини.
Той запя старинна народна песен:
Сега вървеше по дебел, влажен и прохладен мъх и този мек килим под краката му внуши лудо желание да се преметне презглава като дете.
Засили се, преметна се, изправи се, после повтори играта. И между всяко премятане пееше:
Изведнаж се озова на брега на издълбана пътека и видя долу едно едро момиче — прислужница, което се прибираше в селото и носеше две ведра с мляко, раздалечени от тялото й, за да не се плискат, с един обръч от бъчва.
Наведен, с пламнали очи на куче, което е открило пъдпъдък, той я дебнеше.
Тя го забеляза, повдигна глава, засмя се и му извика:
— Вие ли пеехте така?
Той не отвърна нищо и скочи в дерето, макар че насипът беше висок най-малко шест стъпки.
Изправи се внезапно пред нея и девойката извика:
— Дявол да ви вземе, уплашихте ме!
Но той не я чу, беше пиян, беше луд, увлечен от страст, по-разкъсваща от глада, възбуден от алкохола, от непобедима мъжка похотливост на човек, който от два месеца е лишен от всичко и който е млад, опиянен, пламенен, изгарян от всичката страст, която природата е внедрила в здравата мъжка плът.
Девойката отстъпваше назад, уплашена от лицето му, от очите му, от полуотворената му уста, от протегнатите му ръце.
Той я сграбчи за раменете, без да каже нито дума, и я повали посред пътеката.
Девойката изпусна ведрата си, те се търкулнаха с трясък, млякото се разля. Тя извика, после разбра, че е безполезно да вика в тази пустош и като се убеди, че той няма намерение да я убие, отстъпи без особена мъка и не особено сърдита, защото той бе силен, хлапакът, само че беше много груб.
Когато стана права, мисълта за разлените ведра я вбеси тутакси. Тя събу дървената обувка от единия си крак и се спусна на свой ред срещу мъжа, за да му счупи главата, ако не плати млякото й.
Но той изтълкува погрешно причината за нейното буйно нападение и малко изтрезнял, уплашен и ужасен от постъпката си, плю на петите си и търти да бяга, докато девойката хвърляше подире му камъни, някои от които го удариха по гърба.
Тича дълго, дълго, после се почувствува отпаднал, както никога досега. Краката му съвсем не го държаха вече. Всичките му мисли се бяха объркали, не си спомняше нищо, не можеше да мисли за нищо.
Седна под едно дърво.
След пет минути вече спеше.
Събуди го силно разтърсване. Отвори очи и забеляза две триъгълни лъскави шапки, наведени над него — двамата тазсутрешни стражари държаха ръцете му и ги връзваха.
— Знаех, че пак ще ми паднеш в ръцете — каза старшията развеселен.
Рандел стана, без да отвърне нито дума. Мъжете го блъскаха, готови да употребят насилие, ако направи и най-малко движение — сега той беше тяхна жертва, дивеч за затвора, хванат от тези ловци на престъпници, които нямаше да го изпуснат от ръцете си.
— Ходом марш! — изкомандува стражарят.
Тръгнаха. Свечеряваше се. Над земята се спускаше тягостен и злокобен есенен здрач.
След половин час стигнаха в селото.
Всички вратници бяха отворени, защото всички знаеха за случилото се. Селяните и селянките кипяха от гняв, като че ли всеки бе ограбен, като че ли всяка бе изнасилена, и искаха да видят как ще докарат мизерника, за да го обсипят с хули.
От първата къща, та чак до кметството, го съпровождаха дюдюкания. Кметът го чакаше с чувството, че си е отмъстил на скитника.