Тук, при майстор Журден, ханджия и джамбазин, хитрец с много пари, се събираше цялата селска аристокрация.
Порциите се подаваха и изпразваха бързо, както и големите кани със златисто вино. Всеки разказваше за своята работа, какво е купил, какво е продал. Говореха за реколтата. Времето беше добро за фуража, но много влажно за житата.
Изведнаж в двора пред гостилницата заби барабанът на селския глашатай. Всички наскачаха, с изключение на неколцина по-флегматични посетители, и изтичаха към вратата или се струпаха по прозорците с пълни уста и салфетки в ръката.
След като отмери и последния удар, глашатаят започна с отсечен глас, като късаше неудачно фразите:
— Съобщава се на жителите на Годервил и на всички хора, които са били на пазара, че тази заран по пътя за Бьозвил между девет и десет часа е бил загубен портфейл от черна кожа с петстотин франка и разни книжа. Умолява се, който го е намерил, да го отнесе в кметството незабавно или да го предаде на Фортюне Улбрек от Маньовил. Ще получи двадесет франка възнаграждение.
И глашатаят си отиде. Барабанът се чу още веднаж далеч някъде, а след него — и заглушеният глас на глашатая.
Всички заговориха за това събитие, преценяваха дали ще може майстор Улбрек да намери портфейла си, или няма да може.
Обедът свърши.
Тъкмо допиваха кафето, когато полицейският старши се появи на прага. Той попита:
— Тука ли е дядо Ошкорн от Бреоте?
Ошкорн, който беше седнал на другия край на масата, отговори:
— Тук съм.
Тогава полицейският продължи:
— Бай Ошкорн, бъдете така любезен и елате с мен до кметството, господин кметът иска да поговори с вас.
Изненадан, смутен, селянинът глътна кафето си на един дъх, стана, още по-прегърбен от сутринта, тъй като първите стъпки след всяка почивка биваха особено трудни, и тръгна след полицейския, като повтаряше:
— Тук съм. Тук съм.
Кметът го чакаше седнал в креслото. Той беше същевременно и местен нотариус: пълен, важен господин, който говореше с надути фрази.
— Господин Ошкорн — каза той, — тази заран са ви видели по пътя за Бьозвил да прибирате портфейла, който загубил господин Улбрек от Маньовил.
Селянинът гледаше слисан, изплашен от подозрението, което падаше върху него, без да разбира защо.
— Ах, аз ли съм прибрал портфейла?
— Да, вие лично.
— Честна дума, нищо не зная за това!
— Видели са ви.
— Видели мене? Кой ме е видял?
— Майстор Маланден, бъчварят.
Тогава старецът си спомни, разбра и се зачерви от гняв:
— А! Този нахалник ме видял! Така ли? Видя ме, като прибирах този канап, ето, господин кмете — и като потърси в джоба си, той извади парчето канап.
Но кметът клатеше глава недоверчиво.
— Не можете ме убеди, господин Ошкорн, че майстор Маланден, един съвсем почтен човек, ще вземе това канапче за портфейл.
Разярен, селянинът вдигна ръка, плю встрани, за да докаже своята честност, като повтаряше:
— Но това е самата истина, господин кмете, самата свята истина. Кълна се в бога, че е така.
Кметът продължи:
— След като сте прибрали предмета, вие дори сте продължили да търсите дълго из калта дали не е изпаднала някоя монета.
Старецът се задавяше от възмущение и от страх.
— Как може такова нещо!… Как могат да се приказват… такива лъжи, да се позори един честен човек! Как могат!…
Колкото и да протестираше, не му вярваха.
Устроиха му очна ставка с майстор Маланден, който повтори всичко и заяви, че поддържа своето обвинение. Двамата се ругаха един друг в продължение на един час. По искане на бъчваря претърсиха бай Ошкорн. Не намериха нищо.
Най-после, като не знаеше какво да прави, кметът го освободи, но го предупреди, че ще отнесе въпроса в съда и ще чака нареждания.
Новината се беше разчула бързо. Когато излезе от кметството, старецът бе заобиколен от любопитни селяни, които го разпитваха сериозно или присмехулно, но без никакво възмущение. Тогава старецът започна да разказва историята с канапа. Не му вярваха. Смееха се.
Всички го спираха, той спираше всички познати, започваше своя разказ отначало и протестираше, показваше на всички обърнатите си джобове, за да докаже, че няма нищо.
Казваха му:
— Стар хитрец си ти!
Тогава той се сърдеше, дразнеше се, горещеше се, отчаян, че не му вярват, не знаеше какво да прави и не преставаше да разказва случката с канапа.