Мръкна се. Трябваше да си вървят. Той потегли с трима съседи, на които показа мястото, където беше намерил и прибрал въженцето, и по целия път говореше само за това.
Вечерта обиколи селото, за да разкаже станалото на всички. Но никой не му вярваше.
През цялата нощ беше като болен.
На следващия ден към един часа следобед Мариус Помел, слуга в чифлика на бай Бретон, стопанин в Имовил, върна на майстор Улбрек от Маньовил портфейла с цялото му съдържание.
Човекът твърдеше, че действително намерил предмета на пътя, но тъй като не знаел да чете, го занесъл в къщи и го предал на своя господар.
Новината се пръсна веднага из околността. Старият Ошкорн също я научи. Той излезе веднага, за да обиколи всички, и започна да разказва случая, като го допълваше с развръзката. Той тържествуваше.
— Не ми беше толкова мъчно за другото, но за лъжата, разбирате ли? Най-лошо е да обвинят човека в лъжа.
От сутрин до вечер той говореше само за това, разказваше случая на случайните минувачи по пътищата, в кръчмите, в неделя на богомолците, след като напуснеше черква. Спираше непознати хора, за да разкаже и на тях. Сега вече беше спокоен и все пак нещо му тежеше, без да може да определи точно какво. Хората като че ли се шегуваха, когато той им разказваше. Като че ли не бяха убедени. Струваше му се, че подмятат нещо зад гърба му.
Следващия вторник той пак отиде на пазара в Годервил, воден единствено от нуждата да разкаже историята с портфейла.
Щом го видя, Маланден, който стоеше прав пред вратата, започна да се смее. Защо?
Дядо Ошкорн настигна един стопанин от Крикьото, който не го остави да се доизкаже: тупна го по корема и му извика направо в лицето:
— Хитрец си ти, голям хитрец!
След това обърна гръб и си отиде.
Дядо Ошкорн остана смаян и все по-разтревожен. Защо го бяха нарекли „голям хитрец“?
Когато седна на масата в хана на Журден, той отново започна да обяснява случая.
Един джамбазин от Монтивилие му извика:
— Хайде, хайде, от стара коза яре си ти, ама нейсе. Знам го аз твоя канап.
Ошкорн промърмори:
— Ама нали портфейлът се намери!
Но другият продължи:
— Мълчи, дядка, един го намира, друг го занася. После ни лук ял, ни лук мирисал и всичко остава пито-платено!
Селянинът остана като замаян. Най-после разбра. Обвиняваха го, че е накарал другиго, някой свой събрат или съучастник да върне портфейла. Опита се да протестира. Всички сътрапезници посрещнаха думите му със смях. Не можа да довърши обеда и си отиде, изпратен с подигравки от всички.
Прибра се в къщи посрамен и възмутен. Задушаваше се от гняв, от смущение. Чувствуваше се в безизходица — той знаеше, че със своята нормандска хитрост би могъл наистина да извърши това, в което го обвиняваха, и дори да се похвали после колко ловко е постъпил. Той схващаше смътно, че не може да докаже своята невинност, тъй като лукавството му беше известно на всички. И чувствуваше, че несправедливото обвинение го беше ударило право в сърцето.
Тогава той отново започна да разказва цялата история, като всеки ден удължаваше разказа, прибавяше всеки път все нови доказателства, все по-енергични протести, все по-тържествени клетви, които измисляше и подготвяше, когато биваше сам. Съзнанието му беше погълнато изцяло от историята с канапа. И колкото по-заплетена ставаше неговата защита и по-тънка аргументацията, толкова по-малко му вярваха.
— Това са измислици и лъжи! — казваха хората зад гърба му.
Той го чувствуваше, ядеше се отвътре, изнемогваше в безплодни усилия.
Топеше се от ден на ден.
Сега вече шегаджиите го караха да разказва „канапа“, за да се забавляват, както карат старите войници да разказват за походите, в които са участвували. Мозъкът на стареца беше сериозно засегнат и постепенно отслабваше.
Към края на декември дядо Ошкорн легна болен.
Умря в началото на януари и в последната си минута, когато вече агонизираше, той пак повтаряше:
— Парченце канап… парченце канап… ето, господин кмете, вижте го.
Ги дьо Мопасан
Кръщение
Облечени празнично, мъжете чакаха пред вратата на чифлика. Майското слънце разливаше ярка светлина върху разцъфтелите ябълкови дървета, прилични на огромни благоуханни бели и розови букети, които образуваха над целия двор покрив от цъфнал цвят. Те ронеха непрекъснато сняг от нежни листенца, които прехвърчаха леко, въртяха се и падаха във високата трева, където радиките блестяха като пламъчета, а маковете приличаха на капки кръв.
Край бунището дремеше една свиня-майка с огромен корем и налети бозки, а около нея се суетеше цяло стадо прасенца със завити нагоре опашчици.