Изведнаж в далечината, отвъд дърветата на чифлиците, удари черковната камбана. Металическият й глас отправяше към радостното небе слаб, далечен зов. Ластовици се стрелкаха в синьото пространство между големите неподвижни брястове. От време на време долиташе мирис на обор, примесен с нежния сладък дъх на цъфналите ябълки.
Един от мъжете, който стоеше прав пред вратата, се обърна към къщи и извика:
— Хайде, Мелин, камбаната бие вече.
Той беше може би на тридесет години, едър, снажен селянин, когото тежкият полски труд още не беше прегърбил и обезобразил. Баща му, старец с изкорубени китки и изкривени крака, възлест като дъбов ствол, заяви:
— Женорята никога не са готови навреме.
Другите двама сина на стария се засмяха. Единият се обърна към големия брат, който пръв беше извикал, и каза:
— Иди ги потърси, Полит, те и до обяд няма да дойдат.
Младият мъж влезе в къщи.
Стадо патки, които стояха близо до селяните, се разкрякаха и запляскаха с криле. После тръгнаха към локвата, поклащайки се бавно.
На вратата, която беше останала отворена, се появи пълна жена с двумесечно бебе на ръце. Белите кордели на високото й боне се спускаха по гърба, върху аления шал, пламнал като пожар на плещите й, а бебето, повито в бели пелени, лежеше върху обемистия корем на акушерката.
След нея, хванала мъжа си подръка, излезе и майката, едра, здрава, едва осемнадесетгодишна жена, свежа и усмихната. Зад тях идваха двете баби, повехнали и сбръчкани като сушени ябълки; дългогодишната умора личеше в прегърбените им фигури, в кръста, превит от тежката и упорита селска работа. Едната беше вдовица. Тя взе подръка дядото, който беше останал до вратата, и двамата тръгнаха начело на процесията, след детето и акушерката. Зад тях се наредиха останалите членове на семейството. Най-младите носеха книжни фунии със захаросани бонбони.
А в далечината малката камбана биеше непрекъснато, призоваваше с всички сили очакваното крехко отроче. Дечурлига се катереха по купчините пръст, зад оградите се показваха хора, ратайкините оставяха на земята кофите, пълни с мляко, и се изправяха край тях, за да гледат процесията.
Акушерката носеше тържествено своя жив товар, като заобикаляше локвите по изровения път, виещ се между залесените хълмове. Старите следваха тържествено, крачеха малко разкривено поради възрастта и болките в краката; на младите им се танцуваше, и те се заглеждаха в момите, които се трупаха, за да видят шествието; бащата и майката пристъпяха важно, по-сериозни от другите, зад детето, което щеше да ги замести по-късно в живота, щеше да продължи тяхното име, името на семейството Дантю, добре известно в целия край.
Излязоха в полето и тръгнаха напреко през нивите, за да избягнат големия завой на пътя.
Сега вече черквата и острата й камбанария се виждаха. Точно под покрива на камбанарията, покрит с плочи, имаше отвор, в който нещо шаваше, премяташе се чевръсто напред-назад зад тесния прозорец. Това беше камбаната, която продължаваше да бие и зовеше новороденото да дойде за пръв път в дома господен.
Някакво куче беше тръгнало зад тях. Хвърляха му захаросани бонбони, а то подскачаше край хората.
Вратата на черквата беше отворена. Свещеникът, висок мъж с червени коси, сух и силен, чакаше пред олтара. Той също беше от семейството Дантю, чичо на малкия, брат на бащата. Изпълнявайки черковния обред, той кръсти племенника си Проспер-Сезар. Малкият се разплака, когато трябваше да вкуси символичната сол.
След церемонията семейството почака пред прага, докато свещеникът си свали одеждите; после поеха обратния път. Сега вървяха бързо, защото всички мислеха за обеда. Дечурлигата на цялото село вървяха зад тях и щом някой им хвърлеше шепа бонбони, започваха ожесточен бой, хващаха се гуша за гуша, скубеха си косите; кучето също се хвърляше в купа, за да докопа някой бонбон; дърпаха го за опашката, за ушите, за краката, но то бе по-упорито и от хлапаците.
Акушерката се умори и предложи на свещеника, който вървеше до нея:
— Я, господин свещеник, ако обичате да поемете малко племенника си, да си поотпочина. Нещо взеха да ме въртят червата.
Свещеникът пое детето, чиято бяла дреха се открояваше като ярко петно върху черното расо, и го целуна, смутен и развълнуван от този лек товар. Не знаеше как да го държи, как да го носи. Всички се разсмяха. Една от бабите попита отдалече:
— Попе, не ти ли е мъчно, че никога няма да си имаш такова, а?
Свещеникът не отговори. Вървеше с големи крачки, гледаше съсредоточено синеокото бебе и му се искаше да целуне още веднаж розовите му бузки. Не издържа и като вдигна детето до лицето си, сложи дълга целувка върху личицето му.