Бащата се провикна:
— Слушай, попе, ако искаш дете, ти само кажи.
И всички започнаха да се шегуват така, както се шегуват хората, които работят земята.
Щом седнаха около масата, тежката селска веселост се разрази като буря. Другите двама сина също щяха да се женят скоро. Годениците им бяха там, поканени на обеда; гостите не преставаха да подхвърлят намеци за всички бъдещи поколения, които тези нови бракове обещаваха.
Това бяха груби, пресолени шеги, които караха заруменелите момичета да се хилят, а мъжете — да се превиват от смях. Те удряха с юмрук по масата, надаваха гръмки възклицания. Бащата и дядото бяха неизчерпаем извор на шегаджийски приказки. Майката се усмихваше; стариците също участвуваха в общата веселба и подхвърляха волности.
Свещеникът, навикнал на тези селски пиршества, стоеше спокойно до акушерката и гъделичкаше с пръст малката устичка на племенника си, за да го накара да се засмее. Той изглеждаше поразен от вида на това дете, сякаш никога досега не беше виждал бебета. Разглеждаше го съсредоточено и внимателно, с някаква замечтана сериозност, с нежност, разбудила се внезапно дълбоко в душата му, непозната досега, странна, силна и малко тъжна нежност към това малко крехко създание, което беше син на неговия брат.
Не чуваше нищо, не виждаше нищо, само съзерцаваше детето. Искаше му се пак да го вземе на коленете си — беше запазил върху гърдите и в сърцето си сладостното усещане, което изпита преди малко, когато го носеше на връщане от черквата. Свещеникът стоеше в умиление пред тази човешка личинка като пред някаква велика тайна, за която не беше мислил никога преди — великата и свята тайна на въплъщението, великата тайна на зараждащия се живот, на пробуждащата се любов, на продължения човешки род, който непрекъснато върви напред.
Акушерката ядеше със зачервено лице и блеснали очи. Малкият й пречеше, зарад него трябваше да стои малко настрана от масата.
Свещеникът каза:
— Дайте ми го. Аз не съм гладен.
И отново пое детето. Тогава всичко наоколо изчезна, заличи се. Той стоеше, приковал поглед върху пълничкото розово личице. И постепенно топлината на малкото телце премина през пелените и расото, той я усещаше в коленете си, чувствуваше как тя прониква в цялото му същество като много нежна, добра, чиста ласка, чудесна ласка, която извикваше сълзи в очите му.
Шумът на хората, които ядяха около масата, ставаше страшен. Изплашено от виковете, детето се разплака.
Някой се провикна:
— Слушай, попе, дай му да сукне.
И буря от гръмовит смях разтърси стаята. Но майката беше станала; взе сина си и го занесе в съседната стая. След няколко минути се върна и заяви, че детето спи спокойно в люлката си.
Гощавката продължи. Мъже и жени излизаха от време на време в двора, после се връщаха и пак сядаха на масата. Меса, зеленчуци, ракия и вино изчезваха в раззиналите уста, подуваха коремите, разпалваха огън в очите, довеждаха умовете до крайна възбуда.
Мръкваше се вече, когато поднесоха кафето. Свещеникът беше изчезнал отдавна, но никой не забеляза неговото отсъствие.
Най-после младата майка стана, за да види дали малкото спи още. Беше се стъмнило. Тя влезе в стаята пипнешком. Вървеше с протегнати напред ръце, за да не се блъсне в мебелите. Но някакъв странен шум я накара да спре изведнаж; беше убедена, че някой шава в стаята. Тя влезе при гостите бледа, разтреперана и разказа всичко. Мъжете наставаха шумно, пияни и освирепели. Бащата се впусна пръв напред с лампа в ръка.
Коленичил до люлката, свещеникът хълцаше, опрял чело на възглавницата, върху която почиваше главата на детето.
Ги дьо Мопасан
Старата Соваж
На Жорж Пуше
I
Не бях ходил във Вирьолон от петнадесет години. Миналата есен отидох там на лов у приятеля си Сервал, който беше възстановил най-после замъка си, разрушен от прусаците.
Този край безкрайно много ми харесваше. Има в природата такива прелестни кътчета, които крият чувствено очарование за окото. Човек ги обича физически. Ние, хората, запленени от земята, запазваме нежни спомени за определено изворче, горичка, езеро или хълм, които често сме виждали и които са ни развълнували като някакво щастливо събитие. А понякога мисълта се връща към някое горско кътче, стръмен бряг над реката или пухкаво разцъфтяла овощна градина, които си видял само веднъж, в ясен слънчев ден, и чийто спомен се е запазил в сърцето ти като образа на жена, срещната случайно на улицата във ведро пролетно утро, облечена в светла, въздушна дреха и оставила в душата и в тялото ти неутолим, незабравим копнеж, чувството, че самото щастие е минало покрай тебе.