Във Вирьолон аз обичах цялата местност, осеяна с малки горички и прорязана от бързоструйни ручеи, прилични на вени, по които тече кръвта на земята. В тях се ловяха раци, пъстърви и змиорки. Истинско блаженство! Имаше по тези ручеи и вирове, където човек можеше да се изкъпе, а във високата трева по бреговете им често намирахме бекасини.
Крачех леко като коза и гледах как двете кучета душат земята пред мене. Сервал вървеше на стотина метра вдясно от мен, в една люцернова нива. Заобиколих гъсталаците, с които свършва гората Содр, и забелязах една разрушена колиба.
Изведнаж си спомних как изглеждаше тази колиба през 1869 година, когато беше чиста, спретната, обвита в лозници, с кокошки пред вратата. Има ли нещо по-тъжно от мъртъв дом, чийто скелет стърчи все още над развалините, грохнал и злокобен?
Спомних си, че един ден, когато бяхме много уморени, една добра старица ме беше почерпила в тази колиба с чаша вино. Сервал ми беше разказал тогава историята на нейните обитатели. Бащата бил бракониер, убили го жандармите. Синът, когото аз бях виждал преди това, беше висок сух момък, който също се славеше като голям враг на дивеча. Наричаха ги Ле Соваж — Диваците.
Дали така се наричаха наистина, или това беше прякор?
Повиках Сервал. Той забърза към мене със своята скоклеста походка на жерав.
— Какво стана с тези хора? — попитах го аз.
И тогава той ми разказа следната история.
II
Когато избухна войната, големият син на Соважови отишъл войник — тогава той бил на тридесет и три години — и оставил майка си сама. Хората не я жалели много, защото знаели, че има пари.
И така тя останала съвсем сама в тази уединена колиба, далеч от селото, до самата гора. Тя не се бояла — била като мъжете в този дом, здрава, висока и костелива старица, която рядко се смеела и не позволявала никакви шеги. Впрочем селските жени малко се смеят. Смехът е даден за мъжете. Жените са тъжни, потиснати, защото животът им е мрачен, без всякаква пролука. Селянинът се научава на малко шумна радост в кръчмата, но неговата другарка си остава сериозна и винаги строга. У нея мускулите на лицето не са навикнали да извършват ония движения, които правят усмивката.
Старата Соваж продължила да живее както обикновено. Скоро сняг затрупал колибата й. Тя идвала по веднаж в седмицата до селото да си купи хляб и малко месо. След това се връщала в своята хижа. По едно време заговорили за вълци. Тогава тя започнала да обикаля наоколо с пушка на рамо, пушката на сина й — с ръждясала металическа част и протрит от дългата употреба приклад. Картината била наистина странна. Високата, леко приведена старица крачела бавно из снега, а дулото на пушката стърчало над черното й боне, което пристягало плътно главата й и скривало изцяло белите й коси — тях никой никога не бил виждал.
Но един ден дошли прусаците. Разпределили ги по къщите, според имота и възможностите на всеки. У старата пратили четирима души, тъй като я смятали за богата.
Момчетата били едри, бели, руси, със сини очи, тлъсти, въпреки уморителните походи, и добродушни, макар и да се намирали в покорена страна. Останали сами у тази възрастна жена, те се показали особено внимателни, мъчели се да я избавят, доколкото им било възможно, от грижи и разходи. И в най-студените дни и четиримата излизали сутрин на кладенеца по риза само, плискали с ледената вода червендалестите си лица на северняци, а в това време старата Соваж шетала из къщи, приготовлявала супата. След това те чистели кухнята, миели плочите, цепели дърва, белели картофи, перели — вършели всички домакински работи, както четирима примерни сина биха услужвали на майка си.
Но старата непрекъснато мислела за своя син, висок и сух, с орлов нос, кафяви очи и големи мустаци, които стояли като черна къделя над горната му устна. И всеки ден тя разпитвала настанените у нея войници:
— Знаете ли накъде замина френският двадесет и трети пехотен полк? Там е моето момче.
— Не снаеш, никак не снаеш — отговаряли те.
И като разбирали мъката и тревогата й, четиримата младежи, оставили майките си в Германия, правели на старата Соваж хиляди дребни услуги. Впрочем тя наистина обичала своите четирима неприятели, защото селяните не изпитват патриотична омраза. Това чувство е само за висшите класи. Скромните хора, ония, които плащат най-много, защото са бедни и всяко ново бреме ги съсипва, ония, които биват избивани с хиляди, които образуват истинското пушечно месо, защото са масата, ония, които страдат най-жестоко от ужасите на войната, защото са най-слаби и следователно най-неиздръжливи — те не разбират войнолюбивите страсти, болезнените честолюбия и така наречените политически комбинации, които в разстояние на шест месеца изтощават две нации — както победителката, така и победената.