За немците, настанени у старата Соваж, обикновено казвали:
— Тия четиримата излязоха късметлии.
Една заран старата била сама в къщи. Тя видяла в далечината някакъв мъж, който идвал към нейната колиба. Скоро го познала — това бил раздавачът. Той й предал сгънато на четири писмо. Тя извадила очилата, които слагала, когато шиела, и прочела:
Госпожо Соваж, с настоящото писмо ви съобщаваме една тъжна новина. Вашият син Виктор бе убит от снаряд, който го преряза на две части. Аз бях близо до него, тъй като сме един до друг в ротата и той ми е казвал да ви предупредя, ако му се случи нещо.
Взех от джоба му часовника, за да ви го предам след края на войната.
Писмото било писано преди три седмици.
Старата не заплакала. Стояла неподвижна. До такава степен била поразена, зашеметена, че не можела дори да страда „Значи сега и Виктор е убит“ — мислела тя. Постепенно сълзите напрели в очите й, мъката нахлула в сърцето й. Ужасни, мъчителни мисли изплували една по една в съзнанието й. Тя няма да прегърне вече детето си, голямото си момче, никога вече! Жандармите убиха бащата, прусаците убиха сина… Снарядът го прерязал на две. И й се струвало, че вижда целия ужас: главата клюмва, очите са отворени, а устата дъвчат края на големите мустаци — синът винаги правел така, когато бил ядосан.
Какво ли са направили след това с тялото му? Поне да й бяха върнали сина, както й бяха върнали мъжа, с куршум сред челото.
Чула шум от гласове. Прусаците се връщали от селото. Тя бързо скрила писмото в джоба си и ги посрещнала спокойно, както винаги — успяла да избърше внимателно очите си.
Четиримата мъже се смеели весело, доволно: носели един хубав заек, навярно откраднат, и обяснявали със знаци на старата, че днес ще ядат нещо вкусно.
Тя веднага се заела да приготви обеда. Но когато дошъл ред да убие заека, не й достигнали силите. А неведнаж преди това била убивала зайци! Един от войниците го умъртвил на място с един юмрук зад ушите.
След като животното умряло, тя се заела да го одере. Но треперела цяла при вида на кръвта, която трябвало да пипа, която обливала ръцете й, при вида на топлата кръв, която постепенно изстивала и се съсирвала. И виждала непрекъснато сина си, прерязан на две и облян в кръв като животното, което още тръпнело.
Тя седнала на масата заедно с прусаците, но не можела да хапне ни залък. Те унищожили заека, без да се занимават с нея. Тя ги наблюдавала отстрани, без да каже ни дума, като обмисляла нещо, а лицето й било до такава степен безстрастно, че те нищо не забелязали.
Изведнаж тя запитала:
— Стана месец, как сме заедно, а аз не зная даже имената ви.
Макар и трудно, те разбрали какво иска старата и си казали имената. Но това не я задоволило. Тя ги накарала да напишат имената си на парче хартия заедно с адресите на семействата си и като наместила очилата върху големия си нос, разгледала непознатото писмо, след това сгънала листа и го прибрала в джоба си, над писмото, с което й съобщавали за смъртта на сина й.
Когато обедът свършил, тя казала на мъжете:
— А сега ще поработя за вас.
И започнала да настила слама горе в сламеника, където те спели.
Те се учудили — защо пък това? Но тя им обяснила, че така ще им бъде по-топло и те започнали да й помагат. Натрупали наръчи слама до самия сламен покрив; образувало се нещо като голяма стая с четири сламени стени, топла, ароматична — там щели да спят чудесно.
На вечерята един от войниците забелязал с безпокойство, че старата Соваж пак не яде нищо. Тя заявила, че я боли стомахът. След това запалила буен огън, за да се затоплят, и четиримата германци се изкачили в своята спалня по стълбата, която ползували всяка вечер.
Щом капакът на сламеника хлопнал, старата дръпнала стълбата, след това отворила тихо вратата и отишла да донесе нови връзки слама, с които напълнила кухнята. Стъпвала боса по снега толкова тихо, че не се чувало нищо. От време на време се вслушвала в неравномерното и звучно хъркане на четиримата заспали войници.
Когато решила, че тази подготовка е достатъчна, хвърлила в огнището наръч слама и когато тя се запалила, старата я разпръснала върху останалата слама из кухнята, после излязла навън и загледала.
Изведнаж силна светлина озарила вътрешността на колибата, където в следващия миг лумнал чудовищен огън и я превърнал в гигантска разпалена фурна; огнени отблясъци изскачали през тесния прозорец и хвърляли ярък лъч върху снега.