Изведнаж от тавана на колибата се раздал отчаян вик, който се превърнал в човешки вой, в сърцераздирателни писъци на ужас и смъртен страх. След това капакът, който водел за сламеника, се срутил и огненият вихър полетял нагоре, пробил сламения покрив и се проточил към небето като някаква огромна факла. Цялата колиба горяла.
Сега вече сред пращенето на огъня се чувало само как стените пукат, как гредите се събарят. Изведнаж покривът рухнал и сред облак дим от горящата къща лумнали във въздуха буйни снопове искри.
Озарена от огъня, бялата равнина блестяла като сребърна покривка с алени оттенъци.
В далечината започнала да бие камбана.
Старата Соваж стояла права пред своя унищожен дом, с пушка в ръка — пушката на сина й. Бояла се, да не би някой от мъжете да избяга.
Когато се убедила, че всичко е свършено, хвърлила оръжието върху жаравата. Чул се изстрел.
Хора прииждали, селяни, прусаци.
Намерили жената седнала върху един пън, спокойна и доволна.
Един германски офицер, който говорел френски като истински французин, запитал:
— Къде са войниците ви?
Тя протегнала костеливата си ръка към червената купчина, останала след пожара, който постепенно гаснел, и отговорила със силен глас:
— Там са!
Хора се тълпели около нея. Прусакът запитал:
— Как стана пожарът?
— Аз го подпалих — произнесла тя.
Не й вярвали. Мислели, че нещастието изведнаж я е подлудило. И тогава тя разказала всичко от край до край, от пристигането на писмото до последния вик на мъжете, изгорели в нейния дом. Хората около нея стояли и слушали. Тя най-подробно описвала всичко, което почувствувала, всичко, което направила.
След това извадила от джоба си две хартии, наместила пак очилата, за да ги различи при последните отблясъци на огъня, и казала, като посочила единия лист:
— Това е за смъртта на Виктор. — После протегнала другия и сочейки с глава нажежените развалини, обяснила: — А това са имената им, за да пишете на домашните им. — Протегнала спокойно белия лист на офицера, който я държал за раменете: — Ще пишете как е станало всичко и ще кажете на родителите им, че аз го направих, Виктоар Симон, по прякор Дивачката. Да не забравите!
Офицерът дал някакви заповеди на немски. Сграбчили я и я хвърлили до топлата още стена на нейния дом. Дванадесет войника се строили бързо срещу нея, на двадесет метра. Тя стояла неподвижна. Разбрала всичко и чакала.
Прозвучала заповед, последвана от силен гърмеж. Един закъснял изстрел отекнал след другите.
Старата не паднала. Тя се свлякла до стената, сякаш някой прерязал краката й с коса.
Прусакът офицер се приближил. Старата била почти прерязана на две и в свитата си ръка стискала потъналото в кръв писмо.
Приятелят ми Сервал продължи:
— За да си отмъстят, германците разрушиха моя замък.
А аз мислех за майките на четиримата кротки юноши, изгорели в колибата; и за героизма на другата майка, разстреляна до стената.
Наведох се и прибрах един малък камък, все още черен от огъня.
Ги дьо Мопасан
Престъплението, което чичо Бонифас разкри
Този ден пощенският раздавач Бонифас, излизайки от пощата, установи, че днешната му обиколка щеше да бъде по-кратка от обикновено и много се зарадва. Беше му поверена околността на градеца Вирвил и когато се завръщаше вечер с широки, уморени крачки, раздавачът имаше понякога повече от четиридесет километра зад гърба си.
И така, щеше бързо да раздаде писмата, а можеше дори да се пошляе малко из пътя и да се прибере у дома си към три часа следобед. Какво щастие.
Той излезе от градеца по пътя за Сенемар и започна работа. Беше през юни, месеца на зеленината и цветята, истинският месец на полята.
Раздавачът, облечен в синя блуза, наложил черна фуражка с червен галон, прекосяваше по тесните пътеки нивите, засети с рапица, овес или пшеница, потънал до раменете сред посевите; главата му се мяркаше над класовете, сякаш плуваше сред някакво спокойно зелено море, което лекият ветрец лениво разлюляваше.
Той влизаше в чифлиците, отмествайки при входа подвижната греда на дървената ограда, чиито колове бяха забити по склона на околовръстния ров, върху който хвърляха сянка две редици буки, и като поздравяваше по име стопанина: „Добър ден, чичо Шико!“, подаваше му получавания от него вестник „Льо пти норман“. Чифликчията обърсваше ръка о дъното на панталоните си, поемаше вестника и го пъхваше в джоба си, за да го прочете на спокойствие след обеда. Чифликчийското куче, чиято колибка представляваше бъчвичка, поставена до едно наклонено ябълково дърво, джафкаше яростно, изпънало връвта си, а раздавачът, без да се извръща, тръгваше отново с военната си походка, разтягайки дългите си крака, поставил лявата си ръка върху чантата, а с дясната размахал бастуна си, който също като него вървеше някак забързано и безспирно.