Бонифас, виждайки, че те са повече изненадани, отколкото разтревожени, повтори:
— Бързо, бързо! Крадците са в къщата, чух викове, да вървим по-скоро.
Старшията остави чука на земята и запита:
— А как узнахте вие за това произшествие?
Раздавачът поде:
— Носех вестника и две писма, но видях, че вратата е заключена и си казах, че бирникът не е станал още. Направих една обиколка около къщата, за да се уверя в това, и чух стенания, сякаш душеха или колеха някого; тогава хукнах с всички сили да ви намеря. Да вървим по-скоро.
Старшията се изправи и попита:
— А вие лично не се ли притекохте на помощ?
Обърканият раздавач отговори:
— Боях се, че сам няма да мога да направя нищо.
Тогава, убеден вече, старшията заяви:
— Само да се облека и тръгвам с вас.
Той влезе в участъка, следван от своя подчинен, който носеше стола.
Стражарите се появиха почти веднага и тримата заедно се отправиха бегом към мястото на престъплението.
Когато наближиха къщата, те забавиха крачките си от предпазливост, а старшията измъкна револвера си; след това се промъкнаха съвсем тихо в градинката и се приближиха до стената. Нямаше никакви нови признаци, че злодейците са си отишли. Вратата беше все тъй заключена, а прозорците — затворени.
— Пипнахме ги — прошепна старшията.
Чичо Бонифас, треперещ от вълнение, го заведе от другата страна на жилището и като му посочи затворените капаци на един от прозорците, каза:
— Ето тук е.
Старшията се приближи съвсем сам и прилепи ухото си до капака. Другите двама чакаха, приковали поглед върху него, готови на всичко.
Той остана дълго време неподвижен, заслушан. За да притисне още по-добре главата си до дървения капак, беше свалил триъгълната си шапка и я държеше в дясната си ръка.
Какво чуваше? Безизразното му лице не разкриваше нищо, но изведнаж мустаците му щръкнаха, бузите му се разтеглиха в беззвучен смях и като прекрачи отново чимшира, старшията се върна при другите двама, които го гледаха изумено.
Сетне им направи знак да го последват, като стъпват на пръсти; когато минаваха отново пред входа, старшията накара Бонифас да пъхне вестника и писмата под вратата.
Раздавачът го погледна с недоумение, но се подчини покорно.
— А сега да си вървим — каза старшията.
Но щом излязоха през градинската вратичка, той се обърна към раздавача и гледайки го с присвити и весело бляскащи очи, каза с насмешливо изражение и лукава усмивка:
— Ех, какъв хитрец сте били!
Старикът запита:
— Защо хитрец? Аз чух, заклевам се, че чух.
Но стражарят не можа да се удържи повече и избухна в смях. Смееше се до задушаване, прихванал с две ръце корема си, превит одве, от очите му течаха сълзи, а около носа му се бяха образували грозни бръчки. Другите двама го гледаха смаяни.
И тъй като не можеше нито да продума, нито да спре да се смее, нито да им даде да разберат какво му е, той направи едно движение, едно общоизвестно и неприлично движение.
И понеже те все още нищо не можеха да разберат, старшията повтори движението няколко пъти поред, като посочи с глава към къщата, която оставаше все тъй затворена.
Тогава неговият подчинен изведнаж също разбра и бе обхванат от неудържима веселост.
Старият раздавач стоеше недоумяващ пред двамата мъже, които се превиваха от смях.
Най-сетне старшията се поуспокои и като плесна шеговито старика по корема, извика:
— Ах, шегобиецо, ах, дявол недей! Ще запомня аз какво престъпление разкри чичо Бонифас!
Раздавачът, опулил очи, повтори:
— Заклевам се, че чух.
Старшията отново започна да се смее. Стражарят беше седнал на тревата край пътя, за да се търкаля на воля.
— Ах, чу ли го! Ами и жена си ли убиваш по този начин, а, стари дяволе?
— Жена ми ли?…
Бонифас се замисли продължително, сетне поде:
— Жена ми… Да, тя реве, когато я бъхтя с юмруци… Но крещи, както се крещи, какво. Да не би и господин Шапати да бие своята?
Тогава старшията, почти примрял от смях, хвана чичо Бонифас за раменете, завъртя го като кукла и му пошепна на ухото нещо, от което раздавачът остана като гръмнат.
След това старикът промълви замислено:
— Не… съвсем не тъй… съвсем не тъй… съвсем не тъй… моята и дума не обелва… Никога не бих повярвал… Не може да бъде… Човек би казал, че я измъчват…
И смутен, объркан, засрамен, той пое отново пътя през нивите, а старшията и стражарят все още се смееха и му подхвърляха отдалеч неприлични казармени закачки, гледайки как черната му фуражка се отдалечава над спокойното житно море.
Ги дьо Мопасан
Признанието