Обедното слънце сипе широки огнени струи над полята, които се простират вълнисти сред групите дървета около чифлиците; посевите — зрялата ръж и жълтеещата пшеница, светлозеленият овес и тъмнозелената детелина — се разстилат като голяма пъстра наметка, подвижна и мека, върху голия корем на земята.
Там нейде, на върха на едно възвишение, се е проточила безкрайна редица крави, строени като войници; едни полегнали, други изправени, те премигват с големите си очи от силната светлина, преживят и пасат сред просторна като езеро детелинова нива.
Две жени, майка и дъщеря, вървят, поклащайки се, една след друга по тясна отъпкана сред посевите пътека към този полк от крави.
Всяка от жените носи по две цинкови ведра с дръжки от обръчи на бъчва, като по този начин ги придържа далеч от тялото си; при всяка крачка металът хвърля ослепително бели отблясъци под жарките слънчеви лъчи.
Те не разговарят помежду си. Отиват да издоят кравите. Стигат при тях, поставят на земята кофите, приближават се до първите две животни и ги заставят да станат, като ги ритат с дървените си обувки в ребрата. Кравите се изправят бавно, първо на предните си крака, после с мъка повдигат широката си задница, която сякаш е станала още по-тежка от увисналото огромно розово виме.
Двете Маливоар, майка и дъщеря, застанали на колене под самия корем на кравите, теглят с бързи движения на ръцете издутите бозки, от които при всяко изстискване изтича тънка струйка мляко. Жълтеникавата пяна се изкачва към ръба на ведрата и жените се местят от крава на крава до самия край на дългата редица.
След като издоят животното, те го отвеждат на ново място с неопасана още трева.
После се връщат обратно, като пристъпят по-бавно, натоварени с пълните с мляко ведра — майката напред, а дъщерята — отзад.
Но изведнъж дъщерята се спира, оставя ведрата на земята, сяда и започва да плаче.
Тъй като не чува вече зад себе си стъпки, стрина Маливоар се извръща и застива на място от изненада.
— Кво ти стана? — запита тя.
И дъщерята, Селеста, едра рижава мома с огнени коси, с огненочервени бузи, изпъстрени с лунички, сякаш лицето й е било напръскано с огнени капки някой ден, когато се е ресала на слънце, измърмори, хлипайки тихичко като бито дете:
— Не мога да нося повече млякото.
Майката я загледа подозрително и повтори:
— Кво ти стана?
Селеста, която се беше повалила на земята между двете ведра, отвърна, като криеше лице в престилката си:
— Много ме тегли. Не мога повече.
Майката запита за трети път:
— Кажи де, кво ти стана?
Дъщерята простена:
— Мисля, че съм бременна.
И зарида.
Старата също остави ведрата на земята, толкова смаяна, че не знаеше какво да каже. Най-сетне изговори, като се запъваше:
— Ти… ти… Бременна ли си, кучко недна? Как така?
Маливоаровци бяха богати чифликчии, хора заможни, важни, почитани, хитри и влиятелни.
Селеста заекна:
— Да, мисля, че наистина е тъй.
Майката, поразена, гледаше дъщеря си, която плачеше, строполила се пред краката й, и изведнъж попита:
— Бременна ли си? Бременна ли си? Къде пипна тая беля, мръснице?
И Селеста, тресейки се от вълнение, прошепна:
— Мисля, че в колата на Полит.
Старата се мъчеше да разбере, мъчеше се да отгатне, да узнае кой беше навлякъл тази беда на дъщеря й. Ако беше някой богат и от добро семейство момък, щяха да оправят някак работата. Тогава това щеше да бъде полубеда; Селеста не беше първата, на която се случваше подобно нещо; но все пак неприятно беше заради положението им и хорските приказки.
Тя поде:
— И кой ти направи това, мръснице?
Селеста, решена да разправи всичко, измънка:
— Мисля, че Полит.
Тогава стрина Маливоар, обезумяла от гняв, се нахвърли върху дъщеря си и започна да я бие с такова настървение, че бонето й дори падна.
Тя я удряше силно с юмруци по главата, по гърба, навсякъде; а Селеста, проснала се съвсем между двете ведра, които я предпазваха малко, криеше само лицето си с ръце.
Всички крави бяха спрели да пасат от изненада, бяха се извърнали и ги гледаха с големите си широко отворени очи. Най-крайната проточи муцуната си към двете жени и измуча.
След като удря, докато се задъха, стрина Маливоар, запъхтяна, спря да бие дъщеря си; и като дойде малко на себе си, опита се да си даде ясна сметка за положението:
— Полит ли! Боже господи, как е възможно това! Как можа с един кочияш на дилижанс! Ума ли си загуби, какво! Сигурно ти е направил някаква магия, нехранимайкото му с нехранимайко!
Селеста, която все още лежеше на земята, измърмори, забила лице в праха:
— Не плащах за колата.
И тогава старата нормандка разбра всичко.