Всяка седмица в сряда и събота Селеста носеше в близкия град продуктите от чифлика — птици, сметана и яйца.
Тя тръгваше още в седем часа с две големи кошници, в едната — млечните продукти, а в другата — птиците; излизаше на шосето и чакаше пощенската кола от Ивто.
Поставяше товара си на земята и сядаше в крайпътната канавка, а в това време кокошките с късите си и остри човки и патките с широките си и плоски човки провираха глави през върбовите пръчки и пулеха кръглите си, глупави и удивени очи.
Каруцата, някакъв жълт сандък, покрита с черна кожа, пристигаше скоро, като подмяташе задницата си в такт с неравния тръс на една бяла кранта.
И Полит, кочияшът, пълен и весел момък вече с коремче, макар че беше млад, толкова изпечен от слънцето, обгорял от ветровете, заливан от проливни дъждове и зачервен от ракията, че лицето и вратът му бяха добили керемиден цвят, извикваше отдалеч, като плющеше с камшика си:
— Добър ден, госпожице Селеста. Как е здравето?
Тя му подаваше една след друга кошниците си, които той нагласяваше върху покрива, и след това девойката се качваше в колата, като повдигаше високо крак, за да достигне стъпалото, показвайки здравите си прасци, обути в сини чорапи.
И всеки път Полит подхвърляше една и съща шега:
— Брей, никак не са отслабнали!
А тя се смееше, намирайки това забавно.
После кочияшът изкрещяваше едно: „Дий, конче!“, и мършавият кон тръгваше отново на път. Тогава Селеста изваждаше от дъното на джоба портмонето си, измъкваше бавно от него десет су — шест за нея и четири за кошниците — и ги подаваше на Полит през рамото му. Момъкът ги вземаше и казваше:
— Е, и днеска ли няма да имаме забавление, а?
И се смееше от сърце, като се извръщаше към девойката, за да може да вижда по-добре.
Сърцето я болеше просто да дава всеки път половин франк за три километра. Особено пък когато нямаше дребни, тя изпитваше още по-голяма мъка — едва се решаваше да подаде цяла сребърна монета.
И веднъж, тъкмо когато се готвеше да плати, девойката попита:
— На такава редовна клиентка като мен не би ли трябвало да вземате само шест су, а?
Той започна да се смее:
— Шест су ли, красавице? Не, вие наистина струвате повече.
Тя настояваше:
— Това прави не по-малко от два франка месечно за вас.
Той извика, като шибна крантата си:
— Слушайте, аз съм сговорчив човек. Ще се возите всеки път без пари за едно забавление.
Тя запита с глуповато изражение:
— Какво е това, дето казвате?
Той се разсмя така силно, че се закашля от смях:
— Забавление значи забавление, дявол да го вземе! Как се забавляват момче и момиче, когато са само двамата и без музика.
Тя разбра, изчерви се и заяви:
— Не съм от тях, господин Полит.
Но той съвсем не се смути и все по-развеселен и по-развеселен повтаряше:
— И вие ще стигнете до това забавление между момче и момиче, красавице.
И оттогава всякога, когато тя му плащаше, момъкът беше свикнал да я пита:
— Е, и днеска ли няма да имаме забавление, а?
Девойката беше започнала да отговаря също шеговито:
— Днеска не, господин Полит, но в събота непременно.
И той извикваше все тъй засмяно:
— Съгласен за събота, красавице.
Обаче в себе си Селеста си беше направила сметка, че за две години, откакто пътуваше с колата, беше платила цели четиридесет и осем франка на Полит, а четиридесет и осем франка на село не се намират на улицата; тя пресмяташе също така, че за още две години щеше да плати почти цели сто франка.
И тъй, през един пролетен ден, когато двамата бяха съвсем сами, и той запита както обикновено:
— Е, и днеска ли няма да имаме забавление, а?
Тя отвърна:
— Както желаете, господин Полит.
Той никак не се учуди и прекрачи задната седалка, като измърмори с доволен вид:
— Е, добре тогава. Аз си знаех, че така ще стане.
И старият бял кон заподскача така лекичко, сякаш танцуваше на място, глух за виковете, които долитаха от време на време от дъното на колата: „Дий, конче! Дий, конче!“
Три месеца по-късно Селеста откри, че е бременна.
Тя разказа с плачлив глас всичко това на майка си. Старата, пребледняла от ярост, запита:
— Колко пари станаха досега?
Селеста отговори:
— За четири месеца това прави осем франка горе-долу.
Тогава селянката изпадна в див бяс, нахвърли се отново върху дъщеря си и я би, докато се задъха. След това, като се посъвзе, запита:
— Каза ли му, че си бременна?
— Разбира се, че не съм му казала.
— Защо не си му казала?
— Защото сигурно щеше да ме накара пак да плащам.
Старата се замисли, след това взе ведрата и каза: