— Хайде, ставай и се помъчи да вървиш.
И като помълча малко, додаде:
— И не му казвай нищо, докато сам не забележи, за да използуваме още шест, а може би и осем месеца.
Селеста стана, все още плачейки, разрошена и с подуто лице, и като тръгна отново с тежки стъпки, измърмори:
— Разбира се, че няма да му кажа.
Ги дьо Мопасан
Старикът
Хладно есенно слънце грееше в двора на чифлика и над върховете на големите букови дървета, които растяха в околовръстния ров. Под тревата, опасана от кравите, земята, напоена от неотдавнашния дъжд, беше влажна и потъваше под краката, като цвъртеше; дърветата, отрупани с ябълки, ръсеха бледозелените си плодове върху тъмнозеления фон на моравата.
Четири млади юници пасяха, вързани една до друга, и от време на време мучаха, извърнали глави към къщата; домашните птици внасяха пъстроцветно оживление всред бунището пред обора; те чоплеха, ровеха, кудкудякаха, а двата петела кукуригаха непрекъснато и търсеха червеи за кокошките, които те викаха живо с къткане.
Дървената преграда се отвори; влезе един мъж; трябва да беше около четиридесетгодишен, но изглеждаше на шестдесет; беше сбръчкан, свит, пристъпваше с широки, бавни крачки, натежали от големите дървени обувки, пълни със слама.
Твърде дългите му ръце висяха от двете страни на тялото. Когато се приближи до чифлика, жълто кученце, вързано за дънера на огромна круша до една бъчвичка, която му служеше за колибка, замаха опашка, а след това заджафка радостно. Човекът извика:
— Млък, Фино!
Кучето млъкна.
От къщата излезе селянка. Костеливото й тяло, широко и плоско, се очертаваше под вълнена камизола, пристегната в кръста. Сива, доста къса пола се спускаше на около педя под коленете й. Жената бе обута в сини чорапи и също носеше тежки дървени обувки, пълни със слама. Бяло боне, вече пожълтяло, покриваше рядката, прилепнала към черепа коса; мургавото й лице — слабо, грозно, с беззъба уста, имаше онова тъпо и диво изражение, често така присъщо на селските лица.
Мъжът запита:
— Как е онзи?
Жената отвърна:
— Господин свещеникът каза, че краят му е дошъл, че няма да изкара нощта.
И двамата влязоха в къщата.
Преминаха през кухнята и се озоваха в ниска, мрачна стая, едва-едва осветена от едно четвъртито прозорче, над което висеше спусната някаква дрипа от нормандска басма. Дебелите греди на тавана, потъмнели от времето, черни и опушени, пресичаха от единия до другия край стаята и поддържаха тънкия под на плевника, където денонощно тичаха цели стада плъхове.
Пръстеният под на стаята, неравен и влажен, изглеждаше мазен, а в дъното леглото се белееше като неясна точка. Равномерен, хриплив звук, мъчително дишане, хъркащо и свистящо, напомнящо клокоченето на вода в счупена помпа, излизаше от потъналото в мрак легло, където агонизираше старик — бащата на селянката.
Мъжът и жената се приближиха и загледаха умиращия със спокоен и примирен поглед.
Зетят каза:
— Свършено е този път; няма да изкара и нощта.
Чифликчията поде:
— Още от обед все тъй си хърка.
След това замълчаха. Бащата лежеше със затворени очи; лицето му, потъмняло като пръст, беше толкова изпито, че изглеждаше като издялано от дърво. От полуотворената му уста излизаше хрипливо и тежко дишане; завивката от сиво платно се повдигаше върху гърдите му при всяко вдишване.
Зетят промълви след дълго мълчание:
— Щом му е дошло времето, трябва да го оставим да свърши. Нищо не можем да направим. Все пак обърква ни работата със зеленчука, че времето е хубаво и трябва да се прекопава утре.
Жена му се разтревожи от думите му. Тя помисли няколко мига, след това каза:
— И без туй, като се помине, не ще го погребем по-рано от събота. Ще имаш време утре за зеленчука.
Селянинът размисли известно време, после каза:
— Да, но кой ще ходи утре да кани за погребението; та на мен ще са ми нужни цели пет-шест часа, за да обходя всички от Турвил до Мането.
След като помисли две-три минути, жената промълви:
— Часът е едва три, можеш да започнеш обиколката си и привечер ще свършиш с всички откъм Турвил. Можеш да кажеш, че уж вече се е поминал, щом като няма да се оправи.
Мъжът постоя няколко мига объркан, като претегляше последствията и предимствата на това предложение. Най-сетне каза:
— Тъй и ще направя, отивам.
Беше вече тръгнал да излиза, но се върна и след известно колебание каза:
— Понеже и без туй нямаш никаква друга работа, обрули ябълки за печене, а след това направи четири дузини сладки за тези, които ще дойдат на погребението, защото ще трябва да се подкрепим. Запали пещта с онзи сноп дърва, който е под сайванта до пресата. Те са сухи.