И той излезе от стаята, влезе отново в кухнята, отвори бюфета, взе оттам един трикилограмов хляб, отряза си внимателно от него един резен, събра в шепата си падналите върху полицата трохи и ги подхвърли в устата си, за да не се губи нищо. След това гребна с върха на ножа си малко осолено масло от дъното на тъмно пръстено гърне, намаза го на хляба и започна да дъвче бавно, както вършеше всичко.
Прекоси отново двора, умири кучето, защото пак беше почнало да джафка, излезе на пътя, който вървеше край неговия ров, и се отдалечи към Турвил.
Останала сама, жената се залови за работа. Откри нощвите и приготви тестото за сладките. Меси го дълго, като го обръщаше и преобръщаше, въртеше го, мачкаше го в го удряше. След това направи от него голяма жълто-бяла топка, която остави в ъгъла на масата.
Тогава отиде за ябълки и за да не нарани дървото с върлината, се покатери на него по малка стълба. Грижливо подбираше плодовете, като откъсваше само узрелите и ги слагаше в престилката си.
Откъм пътя я повика някакъв глас:
— Ей, госпожа Шико!
Тя се извърна. Беше един съсед, чичо Озим Фаве, кметът, който отиваше да тори нивите си, седнал с провесени крака в двуколката. Тя се извърна и отговори:
— Какво има, чичо Озим?
— А бащата къде е?
Тя извика:
— Той почти си е отишъл. Погребението ще бъде в събота, в седем часа, тъй като зеленчукът не чака.
Съседът отвърна:
— Добре. Добра сполука. Бъдете здрави.
Тя отговори на неговата любезност:
— Благодаря и вие също.
След това започна да бере ябълки.
Щом се прибра, веднага отиде да види баща си, очаквайки да го намери умрял. Но понеже още от вратата дочу равномерното му и шумно хъркане, сметна за излишно да се приближи до леглото, за да не губи време; зае се да приготви сладките.
Обвиваше плодовете един по един в тънко разточен лист тесто, след това ги нареждаше по края на масата. Когато приготви четиридесет и осем топки, наредени по дванадесет във всеки ред, помисли, че е време да приготви вечерята и закачи гърнето с картофи на огнището; реши да не пали пещта днес, понеже имаше време на другия ден да привърши с приготовленията си.
Мъжът й се прибра към пет часа. Щом прекрачи прага, запита:
— Свърши ли?
Тя отговори:
— Не още, все тъй си гъргори.
Отидоха да видят. Старикът беше все в същото състояние. Хрипкавото му дишане, равномерно като цъкането на часовник, не се беше нито ускорило, нито забавило. То се повтаряше всяка секунда, като се променяше малко според това дали въздухът влизаше, или излизаше от гърдите му.
Зет му го погледна и след това каза:
— Ще угасне, без да усетим, като свещ.
Те влязоха отново в кухнята и мълчаливо седнаха да вечерят. След като изсърбаха супата, изядоха и по един резен хляб с масло, после, веднага щом жената изми чиниите, отново влязоха в стаята на агонизиращия.
Жената, която държеше малка лампа с димящ фитил, освети отблизо лицето на баща си. Ако старикът не беше поел дъх, положително щяха да го вземат за умрял.
Леглото на двамата селяни беше скрито в нещо като ниша на другия край на стаята. Те си легнаха, без да промълвят нито дума, угасиха светлината, затвориха очи и скоро след това две неравномерни хъркания, едното по-дълбоко, другото по-тънко, започнаха да пригласят на непрестанното хъркане на умиращия.
Плъховете се гонеха в плевника.
Мъжът се събуди още при първите проблясъци на зората. Тъстът му беше все още жив. Той разтърси жена си, обезпокоен от упорството на старика.
— Я виж, Феми, той все още не иска да свърши. Какво ще правим сега, а?
Знаеше, че тя дава добри съвети.
Жената отговори:
— Не ще изкара деня, сигурна съм в това. Няма от какво да се плашим. Дано само кметът няма нищо против да го погребем утре; нали тъй направиха и с чичо Ренар, бащата, който умря точно по сеитба.
Той беше убеден от правилното разсъждение и се запъти към нивите.
Жена му изпече сладките, след това свърши и останалата домашна работа.
На обед старикът все още не беше умрял. Всички надничари, наети за прекопаването на зеленчука, дойдоха заедно да погледат стария, който се бавеше да си отиде. Всеки каза по нещо, след това отидоха на полето.
В шест часа, когато се върнаха, старикът все още дишаше. Тогава зет му се изплаши.
— Какво да правим сега, Феми?
Тя също не знаеше какво да реши. Отидоха да потърсят кмета. Той обеща, че ще се направи, че не вижда и ще позволи погребението да стане утре. Санитарният чиновник, когото също посетиха, обеща — за да накара чичо Шико да се чувствува задължен към него — да издаде смъртния акт с по-стара дата. Мъжът и жената се прибраха успокоени.