Легнаха си и заспаха както предишната вечер, като смесваха шумното си дишане със слабото дишане на старика.
Когато се събудиха, той все още не беше умрял.
Тогава те се ужасиха. Стояха прави до възглавницата на бащата, като го гледаха с недоверие, сякаш той умишлено бе пожелал да им изиграе мръсна шега, да ги измами, да упорствува ей тъй, за собствено удоволствие; най-много му се сърдеха за времето, което ги караше да губят заради него.
Зетят запита:
— Какво ще правим сега?
Жената също не знаеше — отговори му:
— Взе да ми додява вече.
Нямаше никаква възможност да се предупредят поканените, които всеки миг можеха да пристигнат. Решиха да ги чакат и да им обяснят положението.
Към седем без десет се появиха първите поканени. Жените, цели в черно, покрили главите си с големи шалове, пристъпваха с тъжно изражение. Мъжете, пристегнати в сукнените си жакети, вървяха по-свободно, двама по двама, като разговаряха за работите си.
Чичо Шико и жена му, объркани, ги приеха, като се вайкаха и изведнаж и двамата едновременно, приближавайки се до първата група, заплакаха. Обясняваха случката, разправяха колко неудобно се чувствуват от всичко това, предлагаха столове, суетяха се, извиняваха се, мъчеха се да докажат, че всеки на тяхно място би направил същото, говореха непрекъснато, станали изведнаж толкова бъбриви, че не даваха възможност на никого да им отговори.
Минаваха от един на друг гостенин и говореха:
— Не можехме да допуснем такова нещо; не беше за вярване да изтрае до днес.
Гостите, изненадани и малко разочаровани, като хора, които пропускат някакво дългоочаквано тържество, не знаеха какво да правят, едни от тях стояха прави, други седяха. Някои поискаха да си тръгнат, но чичо Шико ги задържа.
— Ще похапнем все пак нещичко, направихме сладки; трябва да се възползуваме от случая.
При тези думи лицата просветнаха. Всички започнаха да разговарят тихо. Малко по малко дворът се изпълваше и тези, които бяха дошли първи, съобщаваха новината на новопристигналите. Шушукаха си нещо, тъй като мисълта за сладките разведряваше духовете.
Жените влизаха вътре да погледат умиращия. Те се кръстеха пред леглото, измърморваха някаква молитва и излизаха. Мъжете, които тази гледка привличаше много по-малко, хвърляха по един поглед през отворения прозорец.
Госпожа Шико разказваше за агонията:
— Вече два дни е все тъй, ни по-добре, ни по-зле, ни напред, ни назад! Хърка, ще рече човек, че е някаква помпа, останала без вода.
След като всички гости видяха агонизиращия, помислиха и за закуската и понеже поканените бяха много и не можеха да се поберат в кухнята, извадиха масата пред вратата.
Поставени в две големи блюда, четирите дузини сладки, златисти и апетитни, привличаха погледите. Всеки протягаше ръка, за да вземе своя дял, страхувайки се, че няма да има достатъчно. Но накрая четири сладки останаха.
Чичо Шико продума с пълна уста:
— Ако ни видеше бащата, щеше да му стане криво. Той ги обичаше много приживе.
Един пълен жизнерадостен селяк каза:
— Няма да може да си хапва повече. Всеки по реда си.
Това разсъждение никак не натъжи гостите, то дори ги развесели. Наистина сега беше техен ред да ядат сладки.
Госпожа Шико, ядосана от направените разходи, слизаше непрекъснато до избата, за да точи ябълково вино. Оканиците идваха една след друга и веднага се изпразваха. Сега гостите се смееха, говореха високо и започваха да крещят, както се крещи на гуляй.
Изведнаж една стара селянка, която беше останала до леглото на умиращия, задържана от някакъв особен, примесен със силно любопитство страх от това, което скоро щеше да й се случи и на нея самата, се появи на прозореца и извика с пронизителен глас:
— Помина се! Помина се!
Всички млъкнаха. Жените пъргаво наставаха, за да отидат да видят.
Действително старецът беше умрял. Не хъркаше вече. Мъжете се поглеждаха, свеждаха очи, чувствуваха се неловко. Не бяха още сдъвкали сладките. Ех, намери кога да умре тоя дъртак!
Сега съпрузите Шико не плачеха вече. Всичко беше свършено и те се бяха успокоили. Повтаряха непрекъснато:
— Знаехме си, че не можеше да продължи дълго. Ако само се беше решил тази нощ, нямаше да имаме всички тези неприятности.
Все едно, нали се беше свършило. Щяха да го погребат в понеделник и туй то — отново щяха да си хапнат сладки по случая.
Поканените се разотидоха, като разговаряха за случката, доволни все пак, че бяха видели всичко и че си бяха похапнали.
Когато мъжът и жената останаха съвсем сами, между четири очи, тя каза с изкривено от яд лице: