Старицата се върна вечерта в дома си. Тази нощ тя спа добре.
Ги дьо Мопасан
Коко
В цялата околност наричаха чифлика на Люкасови „имението“. Никой не можеше да каже защо. Без съмнение селяните свързваха тази дума с представата за богатство и мощ, защото този чифлик беше безспорно най-обширният, най-заможният и най-уреденият в този край.
В огромния двор, обкръжен от пет реда великолепни дървета, за да пазят нискораслите и нежни ябълкови дървета от буйния вятър, духащ откъм полето, се издигаха дълги, покрити с керемиди постройки за складиране на фураж и зърно, хубави обори, изградени от кремъчни камъни, конюшни за тридесет коня и жилищен дом от червени тухли, който приличаше на малък замък.
Торищата бяха добре поддържани; кучетата живееха в малки колибки, а сред високата трева сновяха множество домашни птици.
Всеки ден на обед около дългата кухненска маса, където супата димеше в един голям фаянсов съд, украсен със сини цветя, седяха петнадесет души — господари, ратаи и слугини.
Животните — коне, крави, свине и овце, бяха охранени, чисти и добре гледани, а чичо Люкас, висок мъж, с голям корем, обхождаше по три пъти на ден стопанството, като следеше всичко и мислеше за всичко.
В дъното на конюшнята държаха от милосърдие един много бял кон, който стопанката искаше да храни до самата му смърт, защото го беше отгледала сама, не бе позволила да го продадат, понеже някакви спомени я свързваха с него.
Един петнадесетгодишен хлапак, на име Изидор Кювал, наричан по-просто само Зидор, се грижеше за този инвалид — през зимата му даваше дажбата от сено и овес, а през лятото трябваше да отива по четири пъти на ден на ливадата да премества кола, за който го връзваха, за да има винаги прясна трева за коня.
Почти схванатото животно повдигаше с мъка натежалите си крака, надебелени в коленете и подути над копитата. Козината му, която вече не виждаше никога чесало, приличаше на бели коси, а извънредно дългите му клепки придаваха на очите му тъжно изражение.
Когато отвеждаше коня на пасбището, Зидор трябваше да го тегли постоянно, защото животното вървеше съвсем бавно; хлапакът крачеше наведен, задъхан, проклинаше го и се ядосваше, че трябва да се грижи за тази стара кранта.
Ратаите, като виждаха какъв яд изпитва хлапакът към Коко, се забавляваха с това и говореха постоянно за коня на Зидор, за да дразнят момчето. Другарите му се шегуваха с него. В селото го наричаха Коко-Зидор.
Ратайчето беснееше и постепенно в него се породи желание да си отмъсти на коня. То беше мършаво, дългокрако момче, много мръсно, с червеникави, гъсти, твърди и щръкнали коси. Имаше глупав вид, говореше със заекване, думите излизаха неимоверно трудно от устата му, сякаш мислите му не можеха да се образуват в грубото му и тъмно съзнание.
То отдавна се чудеше защо още държат Коко и се възмущаваше, че за това безполезно животно се пилееше храна. Щом като Коко не вършеше вече никаква работа, струваше му се несправедливо да го хранят, струваше му се възмутително да се хаби овесът — овесът, който беше толкова скъп — за тази схваната кранта.
И често пъти въпреки нареждането на чичо Люкас хлапакът намаляваше храната на коня, като му даваше само половин дажба овес и пестеше от сеното и от сламата за постилка. В тъмното му детинско съзнание растеше омраза — омразата на алчен селянин, на лукав, свиреп, груб и подъл селянин.
Когато настъпи пак лятото, Зидор трябваше отново да ходи на ливадата, за да „развежда“ животното. Мястото беше далеч. Хлапакът от ден на ден все повече се разяряваше, тръгваше всяка сутрин с тежки крачки през житата. Хората, които работеха на полето, му подвикваха подигравателно:
— Ей, Зидор, много здраве на Коко от мен.
Момчето не отговаряше нищо, но когато минеше край някой плет, то отчупваше една пръчка и щом преместеше кола, изчакваше, докато конят почне отново да пасе — после се промъкваше предателски зад него и го шибаше по долната част на краката. Животното се мъчеше да побегне, да рита, да избегне ударите и изпънало въжето, обикаляше около кола си, сякаш се намираше в затворен манеж. А момчето продължаваше да го удря яростно, ожесточено, като тичаше зад него със стиснати от гняв зъби.
След това то си тръгваше бавно, без да се извръща, а конят, чиито ребра се издуваха и спадаха, задъхан от тичането, го следеше със старческите си очи. Той навеждаше отново костеливата си бяла глава към тревата едва когато синята блуза на селянчето изчезнеше в далечината.