Едно време баронеса д’Авари му бе разрешила да спи в нещо като колибка, пълна със слама, до кокошарника на чифлика, който беше близо до замъка — тогава и през най-хладните дни беше сигурен, че ще намери винаги парче хляб и чаша ябълково вино в кухнята. Често получаваше и по някоя и друга дребна монета, която старата дама му хвърляше от високата си веранда или от прозорците на своята стая. Сега тя не беше вече жива.
В селата не му даваха почти нищо: познаваха го твърде добре; беше им дотегнало да го гледат от четиридесет години насам да мъкне от къщурка на къщурка дрипавото си и обезформено тяло с дървените си патерици. Въпреки това по никакъв начин не искаше да се махне оттам, защото не познаваше нищо друго на света, освен този кът от земята, тези три-четири селца, където влачеше жалкия си живот. Той си беше определил граници за своята просия и за нищо на света не би преминал пределите, които по навик не прекрачваше.
Не знаеше дали светът продължаваше и оттатък дърветата, които закриваха погледа му. Не се и питаше. И когато селяните, на които им беше дотегнало да го срещат постоянно в покрайнините на своите ниви или някъде из рововете, му викнеха: „Защо не отидеш и в другите села, а се влачиш постоянно тъдява?“, той не отговаряше и се отдалечаваше, обхванат от смътен страх от непознатото, от страха на бедняка, който се бои несъзнателно от хиляди неща — от новите лица, от обидите, от подозрителните погледи на хората, които не го познаваха, и особено от стражарите, които вървят на двойки по пътищата и заради които се криеше инстинктивно в храсталаците или зад някоя купчина камъни.
Когато ги забелязваше в далечината с блестящите им на слънцето униформи, той проявяваше изведнъж някаква странна, чудовищна пъргавина, за да успее да се добере до някое скрито място. Строполяваше се с патериците си, падаше като дрипа и се свиваше на топка, ставаше съвсем малък, незабележим, спотайваше се като заек в дупката си, слял тъмните си дрипи със земята.
При това никога не беше имал работа с тях. Но носеше това в кръвта си, сякаш беше получил този страх и тази хитрост от родителите си, които никога не бе познавал.
Нямаше убежище, нямаше покрив, нямаше колиба, нямаше подслон. Лете спеше навсякъде, а зимно време се промъкваше много ловко в плевниците или в оборите. Офейкваше винаги, преди да са открили присъствието му. Познаваше всички дупки, през които можеше да се проникне в постройките, тъй като употребата на патериците беше придала на ръцете му удивителна сила, катереше се до сайвантите, където натрупваха фуража, само с помощта на мишците си и престояваше там понякога по четири-пет дни, без да шавне, ако беше събрал достатъчно припаси преди това при обиколката си.
Живееше като горски звяр сред хората, без да познава някого, без да обича някого, като предизвикваше у селяните само един вид равнодушно презрение и примирена враждебност. Бяха го кръстили „Камбаната“, понеже се люлееше върху патериците си като някоя камбана между стойките си.
Не беше ял от два дни. Вече никой не му даваше нищо. Омръзнал беше най-сетне на всички. Селянките, застанали на вратите си, му викаха отдалеч, когато го виждаха, че приближава:
— Я се махай оттук, нехранимайко такъв! Само преди три дни ти дадох парче хляб!
Той се завърташе на патериците си и се отправяше към съседната къща, където го посрещаха по същия начин.
Жените си подвикваха една на друга от вратите:
— Ами че няма да седнем да хрантутим този мързеливец през цялата година я!
Но мързеливецът имаше нужда от храна всеки ден.
Той беше пребродил Сент-Илер, Варвий и Бийет, без да събере нито стотинка или да получи някоя суха кора хляб. Единствената му надежда беше в Турнол, но за да стигне дотам, трябваше да премине две мили по главния път, а се чувствуваше толкова уморен, че едва се влачеше, тъй като коремът беше празен като джобовете му.
И все пак той тръгна.
Беше през декември, студен вятър духаше над нивята и свиреше в оголените клони; облаците тичаха по ниското и мрачно небе, сякаш бързаха за някъде. Недъгавият вървеше бавно, като местеше патериците си една след друга с мъчително усилие и пристъпваше с единия си останал недъгав крак, който завършваше с изкуствено ходило, завито в някакви дрипи.
От време на време сядаше в крайпътния ров и си почиваше по няколко минути. Гладът пораждаше в обърканата му и загрубяла душа чувство на отчаяние. Мислеше само за едно — да яде, но не знаеше как да го постигне.
Цели три часа се мъкна по дългия път; след това, като забеляза дърветата на селото, ускори движенията си.