Затвориха го в градския затвор. Стражарите не помислиха, че той може би има нужда от храна, и го оставиха така до следния ден.
Когато дойдоха призори, за да го разпитат, намериха го мъртъв на земята. Каква изненада!
Ги дьо Мопасан
Отцеубийство
Адвокатът поддържаше, че обвиняемият е луд. Как иначе можеше да се обясни това странно престъпление?
Една сутрин в тръстиките близо до Шату бяха открили два сплетени един в друг трупа на мъж и на жена — известни светски личности, богати хора, вече не млади и женени едва от предната година, тъй като жената беше овдовяла само преди три години.
Никой не знаеше да са имали някакви врагове, не бяха и ограбени. Изглежда, че ги бяха хвърлили от стръмния бряг в реката, след като ги бяха намушкали с дълго желязно острие.
Следствието не разкриваше нищо. Разпитаните моряци не знаеха нищо; бяха вече на път да изоставят делото, когато един млад дърводелец от близко село, на име Жорж-Луи, по прякор „Буржоата“, се предаде на властите.
На всички въпроси той отговаряше все едно и също:
— Познавам мъжа от две години, а жената от шест месеца. Те идваха често при мен, за да им поправям стари мебели, понеже съм сръчен в занаята.
Когато го запитваха:
— Защо ги убихте?
Той упорито отговаряше:
— Убих ги, защото исках да ги убия.
Не можаха да изкопчат нищо повече.
Този човек без съмнение беше незаконородено дете, дадено на времето на дойка в селото, а след това изоставено. Казваше се само Жорж-Луи, но понеже, когато порасна, прояви необикновена интелигентност, вродена изтънченост и наклонности, които съвсем липсваха на другарите му, измислиха му прякор „Буржоата“; оттогава го назоваваха само така. Той минаваше за забележително сръчен в дърводелския занаят, който си бе избрал. Проявяваше се дори като резбар. Знаеха също, че е много пламенен човек, привърженик на нихилистичните и комунарските доктрини, разпален читател на романи с кървави развръзки, влиятелен избирател и умел оратор в откритите работнически или селски събрания.
Адвокатът поддържаше, че обвиняемият е луд.
И наистина как можеше да се допусне, че този занаятчия би убил най-добрите си клиенти, богати и щедри клиенти (той признаваше това), които от две години бяха направили при него поръчки за три хиляди франка, (книжата му доказваха това). Имаше само едно обяснение — лудост, фикс идея на декласиран човек, който си отмъщава на двама буржоа заради всички други, и адвокатът умело намекна за прякора му „Буржоата“, който местните жители бяха прикачили на този изоставен човек. Той се провикна:
— Не е ли това ирония, и то ирония, способна да разпали още повече този нещастен момък, който няма ни баща, ни майка? Той е пламенен републиканец. Какво говоря? Той дори се числи към онази политическа партия, чиито привърженици Републиката доскоро разстрелваше и заточаваше и които днес тя приема с разтворени обятия, към онази партия, за която подпалването на сгради е един от принципите й, а убийството — най-обикновено средство.
Тези мрачни доктрини, шумно приветствувани днес по публичните събрания, погубиха този човек. Той е слушал републиканци — жени дори, да, жени! — да изискват кръвта на г. Гамбета, кръвта на г. Греви; неговият болен дух им се е поддал; той е жадувал за кръв, за кръвта на хора от буржоазията!
Не той трябва да бъде осъден, господа, а Комуната!
Одобрителен шепот премина през залата. Чувствуваше се, че адвокатът е спечелил делото. Прокурорът не възрази повече.
Тогава председателят постави на подсъдимия обичайния въпрос:
— Обвиняеми, имате ли да добавите нещо във ваша защита?
Човекът стана.
Той беше нисък на ръст с лененоруси коси, със сиви очи, втренчени и ясни. Силният, искрен и звучен глас, който прозвуча от устата на този крехък момък, рязко промени, още от първите му думи, мнението, което си бяха съставили за него.
Той говори високо, с декламаторски тон, но толкова ясно, че всяка негова дума се чуваше до дъното на голямата зала:
— Господин председателю, тъй като не желая да отида в лудницата и предпочитам по-скоро гилотината, ще ви разкажа всичко.
Аз убих този мъж и тази жена, защото те бяха мои родители.
А сега изслушайте ме и ме съдете.
Една жена ражда син и го дава някъде на дойка. Заинтересувала ли се е някога тя къде е отнесъл нейният съучастник малкото невинно същество, осъдено на вечна немотия, на позора на незаконородения и на нещо повече от това — на смърт, защото те са го изоставили, защото дойката, която е престанала да получава месечното си възнаграждение, би могла, както често се случва, да го остави да загине, да гладува, да умре от своята безпомощност!