— Вие сте луд!
Отвърнах:
— Съвсем не. Знам много добре, че вие сте моите родители. Не можете да ме измамите така лесно. Признайте си и аз ще запазя тайната; няма да ви се сърдя; ще остана това, което съм — дърводелец.
Той отстъпваше към вратата, като продължаваше да подкрепя жена си, която започна да ридае. Изтичах и заключих вратата, сложих ключа в джоба си и подхванах отново:
— Погледнете я най-сетне и отричайте все още, че е моя майка.
Тогава той се разгневи; беше силно пребледнял, ужасен от мисълта, че избягнатият досега скандал можеше да избухне неочаквано; че биха могли да изгубят изведнъж положението си, името си, честта си; той се задъхваше:
— Вие сте мерзавец, който иска да ни измъкне пари. Пък прави добро на народа, на тези нехранимайковци, подкрепяй ги, подпомагай ги!
Майка ми, обезумяла, повтаряше непрекъснато:
— Да си вървим, да си вървим!
Тогава, понеже вратата беше заключена, той извика:
— Ако не отключите незабавно, ще ви тикна в затвора за изнудване и насилие!
Все още се владеех; отворих вратата и видях как те потънаха в мрака.
Тогава изведнъж ми се стори, че току-що бях останал сирак, че бях изоставен, отритнат. Обзе ме страшна тъга, примесена с гняв, с омраза, с отвращение; като че ли цялото ми същество се възмущаваше — възмущаваше се чувството ми за справедливост, за правда, за чест, за отблъсната обич. Започнах да тичам край Сена, за да ги настигна, тъй като те трябваше да вървят по брега й, за да стигнат до гарата при Шату.
Скоро ги настигнах. Нощта беше съвършено тъмна. Приближих се с вълчи стъпки по тревата, така че те не ме чуха. Майка ми продължаваше да плаче. Баща ми казваше:
— Вие сте виновна. Защо държахте толкова да го видите! Беше истинско безумие при нашето положение. Можехме да му правим добро отдалеч, без да излизаме наяве. Щом нямаше да го признаем за син, каква полза имаше от тези опасни посещения?
Тогава аз изскочих пред тях с умоляващ вид. Промълвих задавено:
— Ето, явно е, че сте мои родители. Отхвърлихте ме веднъж, ще ме отблъснете ли отново?
Тогава, господин председателю, той вдигна ръка срещу мен, заклевам ви се в честта си, в закона, в Републиката. Удари ме и когато аз го хванах за яката, извади от джоба си револвер.
Причерня ми пред очите, не помнех вече нищо, пергелът ми беше в джоба; започнах да го удрям с него, да удрям, докато можех.
Тогава тя започна да вика: „Помощ! Убиец!“, като скубеше брадата ми. Изглежда, че съм убил и нея също. Знам ли какво съм правил тогава!
След това, когато ги видях и двамата проснати на земята, хвърлих ги в Сена, без да мисля.
Това е. А сега, съдете ме.
Подсъдимият седна. След тези разкрития делото беше отложено за друго заседание. То ще се състои скоро. Ако ние бяхме съдебни заседатели, какво би трябвало да решим за това отцеубийство?
Ги дьо Мопасан
Зверът на чичо Белом
Дилижансът за Хавър се готвеше да тръгне от Крикто; пътниците, събрани в двора на странноприемницата „Търговска“, държана от Маланден-син, чакаха да ги извикат по име.
Колата беше жълта, с колела, които някога трябва да са били също жълти, но сега бяха станали почти сиви от натрупаната по тях кал. Предните колела бяха съвсем малки; задните — високи и тънки — крепяха безформения, издут като търбух на животно сандък. Три бели кранти, които веднага привличаха вниманието с огромните си глави и кръглите си възлести колена, бяха впрегнати — едната отпред сама, а другите две зад нея — в тази чудовищна по външност и устройство таратайка. Конете сякаш бяха вече заспали пред това странно превозно средство.
Кочияшът Сезер Орлавил, дребен човек с голям корем, но много пъргав от това, че непрекъснато се катереше по колелата и покрива на дилижанса, със зачервено от чистия въздух, дъжда, вятъра и малките чашки лице, с очи, които вихрушките и градушките бяха привикнали да премигват постоянно, се появи на вратата на странноприемницата, като бършеше уста с опакото на ръката си. Пред краката на неподвижно застаналите селяни бяха поставени големи кръгли кошници, пълни с изплашени птици. Сезер Орлавил взе една по една кошниците и ги натъкми върху покрива на колата, след това внимателно нагласи и кошниците с яйца и най-сетне започна да подхвърля отдолу разни торбички със зърнени храни и малки пакети, обвити в кърпи, парчета плат или хартия. После отвори задната врата и като измъкна от джоба си един лист, започна да извиква имената на пътниците:
— Господин свещеникът от Горжвил.