Свещеникът, едър и як мъжага, широкоплещест и пълен, с червендалесто, добродушно лице, се приближи. Той повдигна полите на расото си, за да прекрачи стъпалото, както жените повдигат полите на роклята си, и се качи в колата.
— Учителят от Ролевоскле-Грине.
Дългият и плах учител, облечен в редингот до коленете, забърза към колата и на свой ред изчезна в отворената врата.
— Чичо Поаре, две места.
Високият и превит Поаре, изгърбен от ходене зад ралото, измършавял от недояждане, костелив, със суха немита кожа, се отправи към дилижанса. Жена му, дребна и слаба, прилична на уморена коза, го следваше, държейки с две ръце огромен зелен чадър.
— Чичо Рабо, две места.
Рабо се поколеба, понеже беше нерешителен по природа, и каза:
— Мен ли викаш?
Кочияшът, когото бяха прекръстили „Зевзека“, се готвеше да му отговори с някаква закачка, когато изведнъж Рабо полетя към вратата, блъснат напред от жена си, четвъртита и висока здравенячка, с голям и кръгъл като бъчва корем и дебели като бухалки ръце.
И Рабо се вмъкна в колата като плъх в дупката си.
— Чичо Каниво.
Едър и пълен селянин, по-тежък и от бик, огъна ресорите и на свой ред потъна в жълтия сандък.
— Чичо Белом.
Белом, висок и слаб човек, се приближи, изкривил врат на една страна, със страдалческо лице, като придържаше върху едното си ухо кърпа, сякаш го болеше непоносимо зъб.
Всички селяни носеха сини блузи върху старомодни и странни куртки от черен или зелен плат — бяха с официалните си дрехи, с които щяха да се покажат из улиците на Хавър, на главата си всеки беше поставил висока като кула копринена фуражка — върхът на елегантността в нормандското село…
Сезер Орлавил затвори вратата на своя сандък, после се изкачи на капрата и изплющя с камшика.
Трите коня сякаш се събудиха и разтърсиха шии — чу се слабо подрънкване на звънци.
Тогава кочияшът изкрещя с цяло гърло: „Дий!“, и шибна с всичка сила конете. Те се размърдаха, напънаха се и потеглиха в бавен и неравен ситен тръс. Зад тях колата, чиито стъкла и железни части се тресяха, вдигаше странен шум, сякаш беше тенекия, пълна със стъкла; двата реда пътници се олюляваха ту напред, ту назад, като се клатушкаха и се друсаха при всяко разтърсване на колата.
Отначало всички мълчаха от уважение към свещеника, пред когото се стесняваха да разговарят. Той заговори пръв, тъй като беше приказлив и общителен човек.
— Е, чичо Каниво — каза той, — как е работата, върви ли, върви ли?
Грамадният селяк, който изпитваше симпатия към черковния служител поради приликата помежду им — по ръст, снажност и корем, — отговори усмихнато:
— Горе-долу, отче, горе-долу. Ами вие как сте?
— О, аз съм винаги добре — отвърна свещеникът и добави: — Ами вие, чичо Поаре, вие как сте?
— О, добре щеше да е, ако само рапицата не беше толкова слаба тази година, а пък тъкмо работата обърква човека.
— Какво да се прави, времената са тежки.
— Тежки са и още как — потвърди със стражарския си глас здравенячката на чичо Рабо.
Тя беше от едно съседно село и свещеникът я познаваше само по име.
— Вие ли сте дъщерята на Блондел? — запита я той.
— Да, аз се омъжих за Рабо.
Рабо, хилав, плах и доволен, поздрави усмихнато, като наведе силно главата си, сякаш искаше да каже: „Това съм аз — Рабо, за когото се омъжи дъщерята на Блондел.“
Изведнъж чичо Белом, който продължаваше да държи кърпата на ухото си, започна жално да стене. Той викаше: „Ой… ой… ой“, и тропаше с крака от непоносими болки.
— Зъбите ли ви болят така силно? — запита го свещеникът.
Селянинът прекъсна за миг скимтенето си, за да отговори:
— Съвсем не… отче… не зъбите, ухото… в дъното на ухото.
— Какво ви има на ухото? Бере ли?
— Не знам дали бере, но знам, че вътре ми е влязъл цял звяр, голям звяр, когато спях на сеното в плевника.
— Цял звяр ли? Сигурен ли сте?
— Дали съм сигурен ли? Както съм сигурен, че има рай, отче, защото зверът ми гложди ухото вътре. Яде ми главата, наистина ви казвам, главата ми яде. Ох!… Ой… ой… ой… — и той отново затропа с крака.
Всички проявиха голямо любопитство към случая. Всеки даваше съвет. Поаре смяташе, че е паяк, а учителят — гъсеница. Той беше видял подобен случай в Кампмюре, в Орн, където бе прекарал шест години — гъсеницата влязла в главата и излязла през носа. И онзи човек оглушал с едното ухо, понеже тъпанчето му се спукало.
— По-скоро ще да е червей — заяви свещеникът.
Чичо Белом продължаваше да стене, опрял наклонената си настрани глава на вратата, тъй като се беше качил последен.
— Ох! Ой… ой… ой… мисля, че е мравка, някоя голяма мравка, защото много силно хапе… Ето, ето, отче… тича… тича… Ох! Ой… ой… ой… каква мъка!…