— Ходи ли при лекар? — попита Каниво.
— Не, не съм още.
— Защо?
Страхът от лекаря сякаш излекува Белом.
Той се поизправи, без обаче да махне кърпата от ухото си.
— Защо ли? Изглежда, че на теб ти се дават пари на тези мързеливци. Лекарят щеше да дойде един, два, три, четири, пет пъти. Това прави две екю по сто су, две екю, разбра ли?… И какво щеше да ми направи този мързеливец? Кажи де, какво щеше да ми направи? Знаеш ли, а?
Каниво се засмя.
— Не, съвсем не знам. Ами къде отиваш сега така?
— Отивам в Хавър при Шанбрелан.
— Кой Шанбрелан?
— Онзи, знахарят де.
— Кой знахар?
— Онзи знахар, дето излекува баща ми.
— Баща ти ли?
— Да, баща ми, ехе-е, на времето.
— Какво му беше на баща ти?
— Болеше го кръстът и не можеше да помръдне ни ръка, ни крак.
— И какво му направи този твой Шанбрелан?
— Разтъпка му гърба като тесто, с две ръце. И му мина за два часа.
Белом си спомни, че Шанбрелан беше произнесъл някакви думи, но не посмя да каже това пред свещеника.
Каниво поде усмихнат:
— Да не би някой заек да е влязъл в ухото ти, а? Като е видял такъв гъсталак около тази дупка, сигурно я е помислил за леговището си. Чакай, сега ще го изгоня.
И Каниво постави шепи около устата си и започна да подражава лай на ловно куче. Той джафкаше, виеше, скимтеше, лаеше. Всички в колата започнаха да се смеят, дори и учителят, който никога не се смееше.
Но тъй като Белом, изглежда, се беше ядосал, задето се подиграват с него, свещеникът отклони разговора, като се обърна към здравенячката на Рабо:
— Вашето семейство, струва ми се, е много голямо, нали?
— Точно тъй, отче… Трудно се отглеждат деца.
Рабо потвърди с глава, сякаш казваше: „О, да, трудно се отглеждат деца.“
— Колко деца имате?
Тя заяви гордо, със силен и уверен глас:
— Шестнадесет деца, отче. Петнадесет от мъжа ми.
Рабо се усмихна още по-широко, като поклащаше глава. Да, той беше направил петнадесет деца, съвсем сам, той, Рабо! Жена му признаваше това. Значи нямаше никакво съмнение. Имаше защо да се гордее, дявол да го вземе!
Ами шестнадесетото от кого беше? Тя не каза това. Вероятно то е било първото й дете? Сигурно другите знаеха всичко, защото не се изненадаха никак. Дори Каниво остана невъзмутим.
Но ето че Белом отново застена:
— Ох! Ой… ой… ой… човърка там в дъното… О… мъка…
Колата спря пред кафене „Полит“. Свещеникът каза:
— Ако налеем малко вода в ухото ви, може би ще го накараме да излезе. Искате ли да опитаме?
— Разбира се. Искам.
Всички слязоха, за да присъствуват на операцията.
Свещеникът поиска да му дадат леген, кърпа и чаша вода, след това каза на учителя да държи главата на пациента добре наклонена и когато течността проникне в ушния канал, да обърне рязко главата на другата страна.
Но Каниво, който вече гледаше в ухото на Белом, за да види дали няма да открие гадинката с просто око, извика:
— Тю, дявол да го вземе, какъв мармалад! Това трябва да се отпуши някак, байно. Твоят заек никога няма да може да се измъкне от тази каша. Ще се залепи с четирите си крака на нея.
Свещеникът на свой ред огледа прохода и го намери твърде тесен и кален, за да се направи опит да се изгони гадинката. Учителят прочисти отвора с една кибритена клечка, обвита в малко парцалче. И тогава, сред общо вълнение, свещеникът изля в чистия вече канал половин чаша вода, която потече по лицето, по косите и по врата на Белом. После учителят извърна така рязко главата на пациента, сякаш искаше да я отвинти. В белия леген паднаха няколко капки. Всички пътници се струпаха да видят. Нямаше никаква гадинка.
Но ето че Белом заяви:
— Не чувствувам вече нищо.
Тогава свещеникът се провикна тържествуващ:
— Сигурно се е удавила.
Всички, доволни, се качиха отново в колата. Но едва потегли, и Белом нададе ужасен вик. Зверът се бе пробудил и се бе разсвирепял. Сега Белом дори твърдеше, че той е влязъл в главата му и че разкъсвал мозъка му. Нещастникът виеше толкова силно и така страшно се гърчеше, че жената на Поаре помисли, че го е обладал зъл дух и заплака, като се кръстеше. После болката поутихна и Белом каза, че „той“ обикалял вътре в ухото му. Селянинът показваше с пръст движението на гадинката, сякаш я виждаше и я следеше с поглед:
— Ето, сега се изкачва нагоре… ой… ой… ой… каква мъка!
Каниво стана нетърпелив:
— Водата го разяри този твой звяр. Сигурно и той е свикнал с виното.
Всички се разсмяха отново. Каниво поде:
— Когато пристигнем в кафене „Бурбьо“, сипни му малко ракийца и ще видиш, че няма да мръдне повече, честна дума.