Но Белом не можеше вече да понася болките. Той крещеше така силно, сякаш му вадеха душата. Свещеникът се видя принуден да придържа главата му. Помолиха Сезер Орлавил да спре при първата срещната къща.
Колата скоро спря пред един чифлик, разположен до самия път. Отнесоха Белом в къщата и го поставиха да легне върху кухненската маса, за да повторят операцията. Каниво пак посъветва да смесят водата с ракия, за да опият и приспят гадинката, а може би и да я умъртвят. Но свещеникът предпочете да вземе оцет.
Този път изляха сместа капка по капка, за да може да проникне чак до дъното на ухото, след това я оставиха да постои така няколко минути.
Донесоха отново леген и двамата великани, свещеникът и Каниво, преобърнаха изведнъж лежащия Белом, а учителят започна да удря с пръсти по здравото ухо, за да може течността да изтече напълно от другото.
Дори сам Сезер Орлавил, с камшик в ръка, беше дошъл да гледа.
И изведнъж всички забелязаха на дъното на легена една малка тъмна точка, не по-голяма от луково семенце, която обаче шаваше. Беше бълха. Раздаде се вик на изненада, последван от гръмък смях. Бълха! А! И то каква! Каниво се пляскаше по бедрата, Сезер Орлавил плющеше с камшика, свещеникът ревеше като магаре, учителят се смееше така, като че ли кихаше, а двете жени издаваха малки весели викове, които приличаха на кудкудякане.
Белом, седнал на масата, беше поставил легена върху коленете си и наблюдаваше съсредоточено и злорадо победената гадинка, която мърдаше в капката вода.
Той изръмжа:
— Падна ли ми сега, мършо недна! — и се изплю върху нея.
Кочияшът, примрял от смях, повтаряше непрекъснато:
— Бълха, бълха, а! Падна ли ми, проклетнице, ах, проклетнице, проклетнице!
После, като се поуспокои, той извика:
— Хайде, на път! Доста време загубихме.
Пътниците се отправиха към колата, като продължаваха да се смеят.
Но ето че Белом, който пристигна последен, заяви:
— Аз ще се върна в Крикто. Нямам вече работа в Хавър.
Кочияшът му каза:
— Няма значение, плати си мястото.
— Дължа ти само половината, понеже не сме минали и половината път даже.
— Дължиш ми цялата такса, защото си запазил мястото до края.
Избухна спор, който скоро се превърна в яростна караница. Белом се кълнеше, че няма да даде повече от двадесет су, а Сезер Орлавил твърдеше, че няма да вземе по-малко от четиридесет.
Те крещяха, застанали лице срещу лице, очи в очи.
Каниво слезе отново от колата.
— Първо, дължиш четиридесет су на свещеника, чуваш ли? После по чашка на всеки от нас — това прави петдесет и пет, и сетне ще дадеш и двайсет су на Сезер. Ей, Зевзек, съгласен ли си така?
Кочияшът, който се зарадва много, че кесията на Белом ще олекне с цели три франка и шейсет и пет, отвърна:
— Съгласен.
— Хайде плащай!
— Няма да платя. Първо, свещеникът не е лекар.
— Ако не платиш, ще те кача отново в колата на Сезер и ще те откарам чак до Хавър.
И великанът сграбчи Белом за кръста и го вдигна като дете.
Чичо Белом разбра, че трябва да отстъпи — изкара кесията си и плати.
След това колата потегли отново към Хавър, а Белом пое обратно към Крикто; пътниците, които сега се бяха смълчали гледаха как се откроява всред белия път синята блуза на селянина, която се развяваше върху дългите му крака.
Ги дьо Мопасан
Кръщавка
— Моля, докторе, малко коняк?
— С удоволствие.
И старият морски лекар подаде чашката си и загледа как красивата течност със златисти отблясъци се заизкачва към стъкления ръб.
След това издигна чашката до очите си, погледна коняка срещу светлината на лампата, помириса го, сръбна няколко капки, които плъзна бавно по езика и по влажното и нежно небце, и каза:
— О, каква чудесна отрова! Или по-скоро, какъв съблазнителен убиец, какъв прелестен унищожител на цели народи.
Вие съвсем не го и познавате. Прочели сте наистина тази великолепна книга, озаглавена „Вертеп“, но не сте виждали като мен как алкохолът е изтребвал до крак цяло племе диваци, цяло малко негърско царство, същият този алкохол, докаран в малки издути бъчонки, разтоварвани от невъзмутими английски моряци с червеникави бради.
Но чакайте да ви разкажа какво видях, видях го със собствените си очи — съвсем необикновена и покъртителна драма, причинена от алкохола, — и то съвсем близо до нас, тук, в Бретан, в едно селце в околностите на Пон-л’Абе.
По онова време бях взел цяла година отпуск и живеех в полска къща, останала в наследство от баща ми. Вие познавате онези равни брегове, където вятърът свири денонощно сред трънаците, където срещаш тук-таме огромни, полегнали или изправени камъни, които някога са били богове и са запазили нещо тревожно в стойката, в положението, във формите. Винаги ми се струва, че ще оживеят и ще ги видя как вървят из полето с бавни, тежки крачки, с крачки на гранитни великани, или че ще литнат с грамадни каменни криле към рая на друидите.