Морето затваря и изпълва целия кръгозор, неспокойното море, пълно с черноглави подводни скали, обкръжени вечно от пяна, прилични на кучета, които сякаш дебнат риболовците.
А хората се впускат в това страшно море, което само с един тласък на зеленикавия си гръб преобръща лодките им и ги поглъща като хапчета. Носят се с малките си кораби ден и нощ, смели, неспокойни и пияни. А те много често се напиват. „Когато бутилката е пълна — казват те, — можеш да видиш подводната скала, но когато е празна, нищо няма да видиш.“
Влезте в техните къщурки. Никога няма да намерите бащата там. И ако попитате някоя жена какво е станало с мъжа й, тя ще посочи с ръка към мрачното море, което реве и храчи върху целия бряг бялата си слюнка. Една вечер, пийнал малко повече, той не се е завърнал. Най-големият й син също. Тя има още четири сина, четири високи и яки руси юначаги. Скоро ще дойде и техният ред.
И така, живеех в полската си къща близо до Пон-л’Абе. Живеех сам със слугата си, стар моряк, и едно бретонско семейство, което пазеше къщата през моето отсъствие. Това семейство се състоеше от трима души — две сестри и един мъж, който се беше оженил за едната от тях и обработваше градината ми.
Но ето че тази година, към Коледа, жената на моя градинар роди момченце.
Бащата дойде да ме покани да му стана кръстник. Нямаше как да му откажа и той взе от мен назаем десет франка — за черковни разноски, както ми обясни.
Тържеството беше определено за втори януари. От осем дни вече земята бе покрита с огромна, сивобелезникава и твърда снежна покривка, която изглеждаше безбрежна върху тази равна и ниска страна. Морето чернееше отвъд бялата равнина, виждаше се как се вълнува, как повдига широкия си гръб и търкаля вълните си, сякаш искаше да се нахвърли върху бледата си съседка, която беше като мъртва — толкова тиха, безжизнена и студена изглеждаше тя.
В осем часа сутринта чичо Керандек пристигна пред вратата ми заедно с балдъзата си, високата стрина Кермаган, и бабата-акушерка, която носеше детето, увито в одеяло.
Упътихме се към църквата. Дърво и камък се пукаше от студ — беше настъпил един от онези ужасни студове, от които кожата се напуква, а леденото им дихание изгаря и причинява непоносими болки. Мислех за нещастното малко същество, което носеха пред мен, и си казвах, че тези бретонци са действително от желязо, щом и новородените им могат да издържат такава разходка.
Пристигнахме пред църквата, но тя се оказа затворена. Свещеникът беше закъснял.
Тогава бабата седна на каменния парапет до входа на църквата и започна да разповива детето. Отначало помислих, че бебето е подмокрило пелените си, но после видях, че го съблече съвсем голо, съвсем, съвсем голо, горкото, голо сред ледения въздух. Приближих се към нея, възмутен от подобно неблагоразумие.
— Вие сте полудели! Ще го убиете!
Жената отговори спокойно:
— О, не, господарю, то трябва да чака господа-бога съвсем голо.
Бащата и лелята наблюдаваха всичко това напълно спокойно. Обичаят бил такъв. Ако не го изпълнели, щяло да се случи нещастие на новороденото.
Ядосах се, започнах да ругая бащата, заплаших го, че ще си отида, опитах се да покрия насила детето с нещо. Напразно. Бабата ми се изплъзваше и хукваше по снега, а тялото на пеленачето ставаше лилаво.
Тъкмо се готвех да оставя тези зверове, когато забелязах, че през полето се приближаваше свещеникът, придружен от клисаря и едно местно хлапе.
Изтичах при него и изразих буйно възмущението си. Той не се изненада, не ускори крачките си, не се разбърза.
— Какво да се прави, господине? — отвърна ми той. — Такъв е обичаят. Всички правят така. Не можем да им попречим.
— Но поне побързайте — извиках аз.
— Не мога да вървя по-бързо — отговори ми той.
И влезе в ризницата, а ние останахме в преддверието на църквата, където аз се измъчих, струва ми се, повече от горкото дете, което пищеше от хапливия студ.
Най-после вратата се отвори и ние влязохме, но детето трябваше да стои голо през време на цялата церемония.
Тя продължи безкрайно. Свещеникът изричаше със заекване латинските думи, които изскачаха от устата му и образуваха някаква, скандирана безсмислица. Той се движеше бавно като свещена костенурка, а белият му стихар вледеняваше сърцето ми, сякаш беше някаква друга снежна покривка, която свещеникът беше навлякъл, за да измъчва, в името на един безмилостен и жесток бог, тази гърчеща се от студ човешка личинка.