Най-после кръщението завърши по всички правила и бабата започна да увива в голямото одеяло измръзналото дете, което пищеше жално и пронизително.
Свещеникът, ми каза:
— Ако обичате, елате да подпишете документа.
Обърнах се към моя градинар.
— А сега, приберете се веднага — казах аз — и затоплете веднага детето.
Дадох му няколко съвета как да се предотврати — ако беше все още възможно — белодробното възпаление.
Той обеща да изпълни препоръките ми и си тръгна с балдъзата и бабата, а аз последвах свещеника в ризницата.
След като подписах, свещеникът ми поиска пет франка за обреда.
Тъй като бях вече дал десет франка за разноските на бащата, отказах да платя повторно. Свещеникът ме заплаши, че ще скъса кръщелното свидетелство и ще анулира обреда. Заплаших го на свой ред с окръжния прокурор.
Разправията продължи дълго; накрая аз платих.
Веднага щом, се върнах у дома, побързах да се осведомя дали не се е случила някаква беда с малкото. Изтичах при Керандек, но бащата, балдъзата и бабата не се бяха още прибрали.
Родилката, оставена съвсем сама, трепереше от студ в леглото си и беше гладна, тъй като не беше яла нищо от предния ден.
— Къде по дяволите са отишли? — запитах я аз.
Тя отговори, без да се учудва и без да се сърди:
— Отишли са да пият, за да отпразнуват случая.
Обичаят бил такъв. Тогава си спомних за моите десет франка, с които трябваше да се платят църковните разноски и с които сега вероятно щяха да платят пиенето.
Изпратих бульон на майката и наредих да напалят добре огнището в стаята й. Бях разтревожен и вбесен и си казах, че ще изгоня тези диваци, с ужас се питах какво ще стане с клетото детенце.
В шест часа вечерта те още не се бяха завърнали.
Заповядах на моя прислужник да ги чака и си легнах.
Заспах веднага, тъй като аз спя като истински моряк.
Рано сутринта ме събуди прислужникът ми, който носеше топла вода за бръснене.
Едва отворил очи, запитах:
— А какво стана с Керандек?
Прислужникът се поколеба, после измънка:
— О, господине, прибра се след полунощ пиян като свиня и високата Кермаган, и бабата също. Мисля, че са спали в някакъв ров и дори не забелязали, че малкото умряло.
Станах с един скок и изревах:
— Нима детето е умряло!
— Да, господине. Отнесоха го при майката Керандек. Когато го видя, тя започна да плаче; тогава й дадоха да пие, за да се утеши.
— Как, дадоха й да пие ли?
— Да, господине. Но аз узнах това едва тази сутрин, преди малко. И понеже Керандек нямаше вече нито ракия, нито пари, взе спирта от лампата, която вие му подарихте, и четиримата седнаха и изпиха цялото шише. А сега. Керандек, майката, е много болна.
Облякох се набързо, грабнах бастуна си, решен да пребия тези човекоподобни зверове, и се отправих тичешком към моя градинар.
Родилката, замаяна от изпития натурален спирт, агонизираше до посинелия труп на детето си.
Керандек, бабата и стрина Кермаган хъркаха на пода.
Опитах се да дам помощ на жената, но тя умря към обед.
Старият лекар беше замълчал. Той взе пак бутилката, наля си още една чашка и като погледна отново златистата течност срещу светлината, която я превръщаше сякаш в разтопен топаз, погълна наведнъж коварното и топло питие.
Ги дьо Мопасан
В селския съд
Залата на мировия съд в Горжвил е пълна със селяни, които, застанали неподвижно край стените, чакат откриването на заседанието.
Сред тях има високи и ниски, червендалести дебеланковци и мършави селяци, издялани сякаш от ябълков пън. Поставили са на пода кошниците си и стоят мълчаливи, спокойни, замислени за работите си. Донесли са със себе си миризма на обор и на пот, на вкиснато мляко и тор. Под белия таван бръмчат мухи. През отворената врата се чува кукуригането на петлите.
Върху нещо като подиум е поставена дълга маса, покрита със зелено сукно. На левия й край седи сбръчкан стар човек и пише нещо. На десния и край един стражар, седнал изпъчен на стола си, зяпа във въздуха. На голата стена е поставено голямо дървено разпятие, на което Христос, сгърчен в мъчителна поза, сякаш изтърпява отново своето вечно страдание за благото на тези вонящи на животно диваци!
Най-сетне господин мировият съдия влиза. Той е червендалест, с голям корем; широката черна съдийска тога се тресе от бързите стъпки на дебелия човек; той сяда, поставя съдийската си шапка на масата и оглежда присъствуващите с израз на дълбоко презрение.
Съдията е провинциален любител на литературата, книжовник от окръжна величина, един от тези, които превеждат Хораций, умеят да се наслаждават на стихчетата на Волтер и знаят наизуст Вер-Вер, както и неприличните стихотворения на Парни.