Но някакъв особен крясък, сподавен и блуждаещ, се разнесе над главите ни. Светлината на нашето огнище разбуждаше дивите патици.
Нищо не можеше да ме развълнува така, както този пръв вик на живо същество, който не се вижда откъде идва в се носи из мрачния въздух бързо и далече още преди да се появи на хоризонта първата светлина на зимния ден. Стори ми се в този леден утринен час, че пробягващият вик, отнесен от перата на птица, е въздишка на човешката душа!
Шарл каза:
— Загасете огъня. Ето зората.
Наистина небето започна да побледнява и групите патици се влачеха като дълги, бързи петна, които скоро изчезваха на небосвода.
Светлина блесна в нощта. Шарл току-що беше стрелял, и двете кучета се втурнаха.
Тогава всяка минута ту той, ту аз се прицелвахме живо, щом над тръстиките се появеше сянката на някое хвърчащо ято. А Пиеро и Плонжон, задъхани и радостни, ни донасяха окървавените жертви, чиито очи понякога ни гледаха още.
Денят беше дошъл, ясен, синкав ден, слънцето изгряваше далеч в равнината и ние мислехме да си отиваме, когато две птици с изпънати шии и обтегнати криле се плъзнаха бързо над главите ни. Стрелях. Едната от тях падна почти в краката ми. Беше патица със сребрист корем. Тогава в пространството над мене изкряска глас, птичи глас. Това беше къса, повтаряща се, сърцераздирателна жалба; и птицата, малката пощадена птица започна да се вие в небесната синевина над нас, гледайки своята мъртва другарка, която държах в ръце.
Шарл, на колене, с пушка на рамото, с пламтящ поглед, дебнеше птицата, като чакаше да дойде достатъчно близо.
— Ти си убил женската — каза той, — мъжката няма да си отиде.
И наистина тя не си отиваше; продължаваше да се вие и да плаче около нас.
Никога стенание от болка не е разкъсвало сърцето ми така, както отчаяният зов, както жалният упрек на тази нещастна птица, загубена в пространството.
Понякога тя избягваше под заплахата на пушката, която следеше летенето й; изглеждаше готова да продължи своя път, съвсем сама в небесата. Но като не можеше да се реши, връщаше се скоро да търси женската.
— Остави я на земята — каза ми Шарл, — другата ще се приближи веднага.
И наистина птицата приближаваше, безгрижна пред опасността, полудяла от своята животинска любов към другата птица, която бях убил.
Шарл стреля; като че ли прерязаха някаква връв, на която беше окачена птицата. Видях как нещо черно пада: чух в тръстиката шума от падането. И Пиеро ми я донесе.
Поставих двете птици, изстинали вече, в една и съща мрежа… и през деня заминах за Париж.
Ги дьо Мопасан
Дяволът
Селянинът стоеше прав срещу лекаря пред леглото на умиращата. Старата, спокойна, смирена и в пълно съзнание, гледаше двамата мъже и ги слушаше, като разговарят, Смъртта наближаваше, тя не се бунтуваше, защото тази деветдесет и две годишна жена беше изминала своя път.
Юлското слънце нахлуваше на вълни през отворените прозорци и врати, хвърляше топъл пламък върху вълнообразния под от кафява пръст, по който са стъпвали четири селски поколения. Мирисът от полята също долиташе, носен от горещия вятър, мирис на треви, пшеница и листа, обгорени от южното слънце. Скакалците се надвикваха и изпълваха полето с пронизващо цвърчене, подобно на тракането на дървените щурци, които продават на децата по панаирите.
Лекарят, като повиши глас, каза:
— Уважаеми, не можете да оставите майка си съвсем сама при това състояние. Тя може да си отиде всеки момент!
Селянинът повтаряше отчаяно:
— Но все пак аз трябва да прибера житото; то отдавна е узряло. Тъкмо времето е хубаво. Какво ще кажеш, мамо?
И умиращата старица, измъчвана още от нормандско скъперничество, казваше „да“ с поглед към сина си и го задължаваше да прибере житото и да я остави да умре сама.
Лекарят се разсърди и тропна с крак:
— Вие сте животно, разбирате ли, и аз няма да ви позволя това, да знаете! Ако трябва да приберете житото точно днес, идете да потърсите Рапетката, дявол да го вземе! И я накарайте да гледа майка ви. А ако не ме послушате, ще ви оставя да пукнете като куче, когато се разболеете на свой ред, разбирате ли?
Селянинът, висок, сух човек, с бавни жестове, измъчван от нерешителност, от страх пред лекаря и от свирепа любов към икономиите, се колебаеше, пресмяташе и шепнеше:
— Колко взема Рапетката за едно гледане?
Лекарят се разкрещя:
— Откъде да зная? Зависи от времето, през което ще ви служи. Оправяйте се с нея, дявол да го вземе! Но аз искам след един час тя да бъде тук, разбирате ли?
Човекът се реши: