Той продължи рязко:
— Добре де, ако нашият син се усъмни в нещо, ако ни заподозре, в ръцете му сте, в ръцете му сме — и двамата. Четиридесет години преживяхте, без да го виждате. Какво ви стана сега?
Те вървяха по дългата улица, която води от морето до града, после свиха вдясно, за да поемат по склона за Етрета. Белият път се беше проточил под палещия слънчев дъжд.
Вървяха бавно, със ситни крачки в огнения пек. Тя бе хванала приятеля си подръка и гледаше право пред себе си с втренчен, блуждаещ поглед!
Каза му:
— Значи и вие никога не сте го виждали?
— Не, никога!
— Възможно ли е?
— Скъпа приятелко, да не започваме пак тоя вечен спор. Аз имам жена и деца, тъй както вие имате съпруг. Така че и за мене, и за вас един скандал може да бъде гибелен.
Тя нищо не отвърна. Мислеше за далечната си младост, за миналите, толкова тъжни неща.
Бяха я омъжили, както обикновено омъжват девойките. Тя почти не познаваше годеника си, някакъв дипломат, а после заживя с него, както всички светски жени.
Но ето че един млад човек — господин д’Апрьовал, също така женен, се влюби в нея дълбоко и страстно. И по време на едно продължително отсъствие на господин дьо Кадур, който беше заминал, натоварен с политическа мисия за Индия, тя отстъпи.
Можеше ли да се съпротивява, да откаже? Можеше ли да намери сила, решителност да откаже, когато и тя го обичаше? Не, наистина беше невъзможно! Щеше да бъде толкова тежко! Трябваше твърде много да страда! Колко лош и коварен е животът! Може ли човек да избегне известни удари на съдбата, може ли да избегне фаталното предопределение? Нима е възможно сама жена, изоставена, без нежност, без деца, непрекъснато да отбягва една връхлитаща страст, да отбягва слънчевата светлина и до края на живота си да живее в мрак?
Колко добре си спомняше тя сега всички подробности — неговите целувки, усмивката му, как той се спираше на вратата, загледан в нея, когато идваше в дома й. Какви щастливи дни, единствените й хубави дни, които тъй бърже се свършиха!
После забелязва, че е бременна! Какви тревоги!
О, онова пътуване на юг, дългото пътуване, страданията, непрекъснатите ужаси, животът й, когато се криеше в самотната къщурка на брега на Средиземно море сред една градина, откъдето не смееше да излезе!
Колко добре си припомняше тя дългите дни, които прекарваше излегната под портокаловото дърво с очи, устремени в червените кръгли плодове сред зеления листак! Как й се искаше да излезе, да отиде до морето, чийто свеж полъх достигаше до нея иззад стената, как се ослушваше в плискането на малките вълни върху пясъка, как мечтаеше за обширната, блеснала на слънцето синева, с бели платна по нея и планина на хоризонта! Но не смееше да се покаже дори на вратата. Ако някой я познаеше така обезформена, със срамно натежало тяло!
А дните на очакване, последните мъчителни дни! Стряскането, заплашващите я страдания, после ужасната нощ! Колко мъки беше понесла.
Каква нощ! Как беше стенала, викала! Още виждаше бледото лице на любовника си, който непрекъснато целуваше ръцете й, бръснатото лице на лекаря, бялата шапчица на сестрата.
И как беше потресено сърцето й, когато чу крехкия детски писък, онова мяукане — първото усилие на един човешки глас!
А на другия ден! На другия ден! Единствения ден, когато видя и прегърна сина си. Защото никога вече след това тя не го бе дори и зървала!
А после какво дълго празно съществуване, в което непрекъснато витаеше мисълта за детето й! И вече тя не видя нито веднъж малкото същество, излязло от нея, нейния син. Бяха го взели, отнесли, скрили. Тя знаеше само, че бил отгледан от нормандски селяни, че и той станал селянин, че бил женен, добре оженен и добре обзаведен от баща си, чието име той не знаеше.
Колко пъти през тези четиридесет години бе желала да отиде да го види, да го прегърне! Не можеше да си представи, че е пораснал! Все го виждаше като оная човешка ларва, която бе държала един ден в прегръдките си и бе притискала до изтерзаната си плът.
Колко пъти беше казвала на любовника си: „Не мога вече да издържа, искам да го видя, ще замина.“
Той винаги я бе въздържал, спирал. Нямало да може да остане спокойна, да се овладее, синът им щял да разбере, да я използува. Щяла да се погуби.
— Как изглежда той? — питаше тя.
— Не зная. И аз не съм го виждал.
— Възможно ли е? Да имаш син и да не го познаваш. Да се страхуваш от него, да го отхвърлиш като някакъв позор.
За нея това беше ужасно.
Вървяха по дългия път, изнемощели от слънчевия плам, изкачваха нескончаемата стръмнина.
Тя поде:
— Не би ли казал човек, че това е възмездие! Нямах друго дете по-късно. Не, не можех да устоя на желанието да го видя — то ме преследва от четиридесет години. Вие мъжете не разбирате това. Помислете, че съм съвсем близо до смъртта. И да не го видя още веднъж… Да не го видя, нима е възможно? Как съм могла да чакам толкова време? Винаги съм мислила за него. Колко ужасен беше животът ми. Нито веднъж, чувате ли, не е имало ден да се събудя, без първата ми мисъл да е била за него, за моя син. Какъв ли е? О, колко виновна се чувствувам пред него! Трябва ли в такива случаи човек да се бои от обществото? Всичко трябваше да напусна и да отида с него, да го отгледам, да го обичам. Сигурно щях да бъда по-щастлива. Не посмях. Постъпих подло. Колко страдах! О, бедните изоставени същества, как трябва да ненавиждат майките си!