Тя измърмори нещо и след като остави кофите, пак излезе навън.
— Никакво мляко не продавам.
— Много сме жадни. Госпожата е стара и е извънредно уморена. Не бихте ли ни дали нещо за пиене?
Селянката ги гледаше безпокойно и хитро.
Най-сетне взе решение.
— Като сте дошли, ще ви дам — каза тя.
И изчезна в къщата.
Детето изнесе два стола и ги постави под една ябълка. Появи се и майката с две панички разпенено мляко, които сложи в ръцете на посетителите.
После застана права пред тях, сякаш за да ги наглежда и да открие намеренията им.
— От Фекан ли сте? — попита тя.
Господин д’Апрьовал отговори:
— Да, във Фекан сме за лятото. — И след малко додаде: — Бихте ли могли да ни продавате пилета всяка седмица?
Селянката се поколеба, после отвърна:
— Само че какви ще искате, млади ли?
— Да, млади.
— Колко ги плащате на пазара?
Д’Апрьовал, който не знаеше, се обърна към приятелката си:
— Как плащате птиците, мила, младите птици?
Тя промълви през сълзи:
— По четири франка и по четири франка и половина.
Чифликчийката я изгледа изненадана с крайчеца на окото си. После попита:
— Болна ли е госпожата, че плаче?
Той не знаеше какво да отговори, заекна:
— Не… не… но тя… загуби часовника си по пътя, хубав часовник, затова й е мъчно. Ако някой го намери, съобщете ни.
Бенедиктовица нищо не отвърна, понеже тая история й се стори съмнителна.
Изведнъж тя каза:
— Ей го и мъжа ми!
Само тя го беше видяла, че влиза, защото седеше с лице към пътната врата.
Д’Апрьовал потрепери, госпожа дьо Кадур се извърна стреснато, едва не падна от стола си.
На десет крачки от тях стоеше човек; превит одве, запъхтян, той теглеше вързана с въже крава.
Каза, без да обръща внимание на гостите:
— Дявол да я вземе, каква проклетница!
После отмина към обора и изчезна в него.
Сълзите на старицата изведнъж пресекнаха, тя стоеше объркана, безмълвна, без мисъл: нейният син! Това беше нейният син!
Д’Апрьовал, когото същата мисъл бе наранила, каза смутено:
— Този ли е господин Бенедикт?
Чифликчийката попита недоверчиво:
— Че кой ви каза името му?
Той отвърна:
— Ковачът при шосето.
После всички замлъкнаха, вперили поглед във вратата на обора. Тя тъмнееше като черна дупка в стената на сградата. Нищо не се виждаше вътре, но се чуваха неясни шумове, движения, стъпки, заглушени от сламата, разхвърляна по пода.
Човекът се появи на прага; той избърса челото си и се отправи към къщата с широки, бавни стъпки, като при всяка крачка се отпускаше цял.
Още веднъж мина пред чуждите хора и като че ли без да ги забележи, каза на жена си:
— Върви ми налей една кана от ябълковото, жаден съм.
После си влезе в къщи. Чифликчийката отиде до избата, като остави парижаните сами.
А госпожа дьо Кадур промълви развълнувана:
— Да си вървим, Анри, да си вървим.
Д’Апрьовал я хвана подръка, повдигна я и като я поддържаше с всички сили, защото чувствуваше, че тя ще падне, я отведе, след като хвърли пет франка на един от столовете.
Щом излязоха от вратата, тя се разхлипа, разтърсена от мъка, и пошепна:
— О, о! Това ли направихте от него?…
Той беше извънредно блед. Отговори сухо:
— Направих, каквото можах. Чифликът му струва осемдесет хиляди франка. Такива пари и децата на буржоазните семейства невинаги получават.
Върнаха се съвсем бавно, без повече да проговорят. Тя продължаваше да плаче. Сълзи капеха от очите й безспир и се стичаха по страните й.
Най-сетне престана да плаче — бяха влезли във Фекан.
Господин дьо Кадур ги чакаше за вечеря. Като ги видя, той се разсмя и каза:
— Чудесно, жена ми е получила слънчев удар. Много ми е приятно. Наистина мисля, че от известно време нещо я е прихванало!
Никой от двамата не отговори, а когато съпругът запита, като потриваше ръце:
— Добре ли поне се поразходихте?
Д’Апрьовал отвърна:
— Прекрасно, драги, наистина прекрасно.
Ги дьо Мопасан
Пазачът
След вечеря разказвахме ловджийски приключения и случки.
Един общ стар приятел господин Бонифас, голям ловец и голям пияч, весел и остроумен здравеняк, разумен философ, от онези иронични и примерени мъдреци, у които това качество се изразява в хапливи смешки, но никога не и в тъжни истории, изведнъж каза:
— Знам аз една доста странна ловджийска история или по-скоро трагедия. Никак не прилича на историите от тоя род. Затова и никога не съм я разказвал, понеже мисля, че никому не ще се стори забавна. В нея няма нищо симпатично, разбирате ли, искам да кажа, че не предизвиква оня интерес, който хваща, очарова или вълнува приятно. Както и да е, ето в какво се състои работата: