Изведнъж се сетих, че още не съм видял племенника му.
— А къде е Мариус? Защо не се покаже?
Пазачът сякаш трепна и изведнъж ме погледна право в лицето:
— Е добре, господине, по-добре веднага да ви разкажа работата. Да, по-добре. Тъкмо заради него ми е тежко.
— Аха! Е, и къде е той?
— В яхъра е, господине, чаках сгода да ви се яви.
— Че какво е направил?
— Ето каква работа, господине…
Все пак пазачът се поколеба, гласът му се измени, затрепери, лицето му изведнъж хлътна и бръчките му, старческите му бръчки се очертаха по-дълбоко.
Той бавно продължи:
— Ето. Тая зима забелязах, че някой поставя примки в гората Розре, но не можех да пипна човека. По цели нощи дебнех, господине, по цели нощи. Нищо. А в това време започнаха да залагат примки и в Екоршвил. Взех да слабея от яд. Но да хвана мародера, не мога! Сякаш някой го осведомяваше, мръсника, къде ходя, какво мисля да правя. Но ето че един ден, като четках панталона на Мариус, тоя, с който ходи в празник, намерих в джоба му два франка. Откъде ли ги е пипнал момъкът?
Мислих, мислих цяла седмица. Гледам го — излиза. Излиза тъкмо когато аз се прибера да си почина. Да, господине.
Тогава взех да го дебна. Не се сещах, ама никак, каква е работата. Но го дебна. И една сутрин тъкмо си лягам той да ме види и веднага ставам, и тръгвам подире му. За следене по-добър от мене няма, господине.
И ето че го хванах, да, Мариус, хванах го тъкмо като залагаше примка на ваша земя, господине, той, племенникът ми, племенникът на вашия пазач!
Кръвта ми кипна, насмалко не го убих на място, такъв бой му ударих. Ех, натупах го здравата, да, и му дадох дума, че като дойдете, пак ще го набъхтя, както трябва, във ваше присъствие, ей с тия ръце, да помни.
Това е. От мъка отслабнах. Знаете какво е човек така да се ядоса. Ама и вие да сте, какво щяхте да направите, кажете? Ни майка има, ни баща момчето, само аз съм му от рода; оставих го тука, не може да го изгоня, нали?
Ама му казах — ако пак направи такова нещо — край, край, никаква милост. Това е. Правилно ли постъпих, господине?
Подадох му ръка и отговорих:
— Правилно. Кавалие. Добър човек сте вие.
Той стана.
— Благодаря, господине. Сега ще ида да го доведа. Боя си трябва да получи, да помни!
Знаех, че е безполезно да се опитвам да отклоня стария от нещо, което е решил. Така че го оставих да действува по своя воля.
Той отиде за хлапака и го доведе, като го държеше за ухото.
Седях на един сламен стол, сериозен като съдия.
Мариус ми се стори пораснал, още по-грозен от миналата година, със същия злобен и хитър израз на лицето. А големите му ръце изглеждаха чудовищни.
Вуйчо му го изблъска пред мен и изкомандува с гласа си на военен:
— Искай прошка от стопанина.
Момчето не каза нито дума.
Тогава, като го хвана под ръцете, бившият стражар го вдигна от земята и започна да го налага по задника с такава сила, че аз станах, за да прекратя боя.
Сега момчето виеше:
— Пусни ме! Пусни ме! Пусни ме! Обещавам…
Кавалие го остави на земята, тласна го с рамо и го повали на колене.
— Искай прошка — каза той.
Нехранимайкото измърмори с наведени очи:
— Моля за прошка.
Тогава старият го вдигна и го отпрати с една плесница, която насмалко пак не го събори.
Момчето избяга и аз не го видях цялата вечер.
Но Кавалие изглеждаше сломен.
— Лошо човече е — каза той.
А на вечерята непрекъснато повтаряше:
— Тежко ми е, господине, не можете да си представите колко ми е тежко.
Опитах се да го утеша, но напразно.
Легнах си рано, за да тръгна на лов още призори.
Кучето ми вече спеше на пода, до леглото, когато духнах свещта.
Събудих се около среднощ от бесния лай на Бок. И веднага забелязах, че стаята е пълна с дим. Скочих от леглото, запалих свещта, спуснах се към вратата и я отворих. Нахлу вихрушка от пламъци. Къщата гореше.
Бързо затворих дебелата дъбова врата, навлякох брича си, спуснах през прозореца най-напред кучето с въже, което направих от чаршафите, после хвърлих дрехите си, ловджийската чанта и пушката и на свой ред слязох по въжето.
Започнах да викам с все сила:
— Кавалие! Кавалие! Кавалие!
Но пазачът не се събуждаше. Той спеше дълбоко като всеки стар стражар.
През долния прозорец виждах, че целият приземен етаж се е превърнал в разпалена пещ и открих, че е бил напълнен със слама, за да може огънят да поеме по-добре.
Значи, къщата беше подпалена!
Пак закрещях бясно:
— Кавалие!
Тогава ми мина през ум, че може димът да го е задушил. Внезапно ми блесна една мисъл — сложих два патрона в пушката и гръмнах право в прозореца му.
Шестте стъкла се пръснаха в стаята на прах. Тоя път старият чу и се появи на прозореца — замаян, по риза, объркан главно от светлината, която ярко озаряваше цялата предна страна на жилището му.