Ала малко по малко гъстотата на мрака намаляваше. Изведнъж ми се стори, че някаква сянка се хлъзна край мене; нададох вик и един глас ми отговори — беше един рибар. Повиках го, той се приближи и аз му разправих премеждието си. Тогава той опря лодката си до моята и двамата заедно започнахме да дърпаме веригата. Котвата не се помръдна. Денят настъпваше — мрачен, сив, дъждовен, студен, един от ония, които носят печал и беди. Аз забелязах още една лодка и ние извикахме. Лодкарят, който я караше, присъедини усилията си към нашите; и тогава малко по малко котвата отстъпи. Тя се издигаше, но полека, полека и на нея бе закачено голямо бреме. Най-сетне забелязахме някаква черна маса и я измъкнахме в моята лодка: беше трупът на една старица, на шията на която беше привързан грамаден камък.
Ги дьо Мопасан
Вълкът
Ето какво ни разказа старият маркиз д’Арвил в края на обеда на Свети Юбер у барон дьо Равел.
През деня бяха спогнали един елен. Маркизът беше единственият от сътрапезниците, който не взе никакво участие в това преследване, защото никога не ходеше на лов.
През цялото време, докато трая голямата гощавка, говореха почти само за избиване на дивеч. Дори жените се интересуваха от кървавите, често невероятни разкази, а ораторите предаваха нагледно нападенията и борбите на ловците с животните, ръкомахаха, разказваха с гръмлив глас.
Господин д’Арвил говореше добре, с малко хъркаща, но пълна с ефекти поезия. Той трябва да е повтарял често тая история, защото я разправяше без мъка и не се двоумеше с умело избраните думи, за да създаде образ.
— Господа, аз никога не съм ходил на лов, баща ми и дядо ми също, а също и прадядо ми. Последният бил син на един човек, който ходел на лов повече от всички ви. Той умрял през 1764 г. Ще ви кажа как.
Казвал се Жан, бил женен, баща на онова дете, което станало мой прадядо, и живял с по-малкия си брат, Франсоа д’Арвил, в нашия замък в Лореи сред гората.
Франсоа д’Арвил си останал ерген от любов към лова.
Двамата ходели на лов от началото до края на годината, без почивка, без спиране, без умора. Обичали само лова, не разбирали от друго, говорели само за лова, живеели само за него.
Носели в сърцата си тая страшна, неумолима страст. Тя ги изгаряла, защото ги била обхванала всецяло и не оставяла място за нищо друго.
Били забранили да ги безпокоят през време на лова за каквото и да било. Прадядо ми се родил, когато баща му преследвал една лисица, и Жан д’Арвил не прекъснал гонитбата, а само изпсувал:
— Дявол да го вземе, не можеше ли тоя нехранимайко да почака!
Брат му Франсоа бил много по-увлечен от него. Още щом станел от сън, той спохождал своите кучета, после конете, а след това стрелял по птиците около замъка, докато да тръгне на лов за някой едър дивеч.
В околността ги наричали господин маркиза и господин по-малкия, защото тогавашните благородници не правели като днешните случайни благородници, които желаят да внесат в титлите низходяща йерархия; защото синът на един маркиз не е вече граф, както синът на един виконт не е барон, а генералският син не е полковник по рождение. Но днешната низка суетност намира изгоди в това разпределение на титлите.
Връщам се към моите прадеди.
Изглежда, че те били извънмерно високи, кокалести, космати, буйни и силни. Младият, по-висок от брата си, имал толкова силен глас, че според една легенда, с която се гордеел, всички листа в гората се раздвижвали, когато той викал.
А когато възсядали конете си на път за лов, тия двама исполини, яхнали големите животни, сигурно са представлявали великолепна гледка.
И ето че към средата на зимата през тая 1764 г. студовете били необикновени, а вълците станали свирепи.
Те нападали дори закъснели селяни, бродели нощем около къщите, виели от залез до изгрев-слънце и опустошавали оборите.
Скоро се пръснала мълва, в която се разправяло за един грамаден вълк със сива, почти бяла козина, който бил изял две деца, откъснал ръката на една жена, удушил всички дворни кучета в селото и се вмъквал без страх в оградите, за да души пред вратните. Всички жители твърдели, че са усетили дъха му, който карал да трепери пламъкът на свещите. И скоро паника обхванала цялата околност. Никои не смеел вече да излезе, щом паднела нощ. Сякаш мракът бил изплетен с образа на тоя вълк…
Братята д’Арвил решили да го намерят и убият и свикали на общ лов всички благородници от тоя край.
Всичко било напразно. Напразно обикаляли горите, ровили храстите — не го намерили никъде. Убивали вълци, но не и оня. И всяка нощ след хайката вълкът, сякаш за да си отмъсти, нападал някой пътник или разкъсвал някое добиче, но все далеко от мястото, дето го търсили.