Той политнал в небето като късо копие, понесъл се и паднал тежко пред града Мортен. Роговете и ноктите му се забили дълбоко в скалата, която вечно пази следите от това падане на дявола.
Той станал, но бил окуцял, осакатен вовеки веков; като погледнал в далечината фаталния Мон, възправен като остър връх под лъчите на залязващото слънце, той разбрал, че в тая неравна борба ще бъде винаги победен и затова заминал, влачейки крак, и се запътил към далечни земи, като оставил на своя враг нивите, хълмовете, долините и ливадите си.
Ето как свети Михаил, закрилник на нормандците, победил дявола.
У един друг народ е представена инак тая борба.
Ги дьо Мопасан
Госпожица Кокот
Тъкмо излизахме от лудницата, когато забелязах в един ъгъл на двора едър мършав човек, който изглеждаше, че упорито вика някакво въображаемо куче. Той викаше с приятен, нежен глас:
— Кокот, мила Кокот, ела тука, Кокот, ела тука, хубавице моя!
И се тупаше по бедрото, както правим, когато искаме да привлечем кучетата.
Попитах лекаря:
— Какъв е тоя?
Той отвърна:
— О! Той не е интересен! Един колар, на име Франсоа, полудял, след като удавил кучето си.
Аз настоях:
— Та разправете ми неговата история. Често пъти най-простите, най-дребните неща късат най-силно сърцето ни.
Ето какво се бе случило с тоя човек, за което научили от един коняр, негов другар.
В едно от парижките предградия живеело семейство богати буржоа. Те живеели във вила посред един парк краб Сена. Коларят им бил тоя Франсоа, момък от село, малко недодялан, с добро сърце, прост и наивен.
Една вечер, когато се връщал в дома на господарите си, подире му тръгнало едно куче. Отначало той не го забелязал, но кучето вървяло така упорито по петите му, че той се обърнал. Погледнал да види дали познава кучето. Не, никога не го бил виждал.
То било страшно мършава кучка с големи висящи цици. Тя бягала след него умърлушена и изгладняла, с увиснала опашка, с уши, прилепнали към главата, спирала се, когато спирал той, и пак тръгвала, когато и той тръгвал.
Той се опитал да прогони тоя кучешки скелет и завикал:
— Бягай! Я се махай оттук! Ху! Ху!
Кучката се отдалечила няколко крачки, седнала на задника си и започнала да чака; и щом коларят тръгнал отново, тръгнала и тя след него.
Той се престорил, че взема камъни. Кучката избягала малко по-далеч, като разклащала силно плоските си цици, но се върнала веднага, щом коларят се обърнал гърбом.
Тогава Франсоа се смилил и я повикал. Кучката се приближила нерешително с прегънат в кръг гръбнак, а всичките й ребра щръкнали над кожата. Коларят я погалил по издадените кости и цял покъртен от тая животинска беда, казал:
— Хайде, ела!
Кучката веднага замахала опашка, защото почувствувала, че я приемат и прибират, и вместо да върви в краката на новия си господар, започнала да тича пред него.
Той я настанил върху сламата в конюшнята, а след това отърчал до кухнята за хляб. Когато се наяла до насита, кучката заспала, легнала на кълбо.
На другия ден коларят обадил на господарите си и те му позволили да задържи кучето. То било добро куче, ласкаво и вярно, умно и кротко.
Ала скоро открили, че кучката има ужасен недостатък. Тя горяла от любов от началото до края на годината. За кратко време се запознала с всички кучета от околността, които започнали да се навъртат около нея денем и нощем. Тя им оказвала вниманието си с безразличието на проститутка, държала се добре с всички и мъкнела подире си същинска кучешка сган, съставена от най-различни образци на лаещото племе, едни дребни като юмрук, а други едри като магарета. Тя ги развеждала по пътищата в безкрайни разходки, а когато се спирала да си почине на тревата, те се нареждали в кръг около нея и я съзерцавали с изплезен език.
Местните хора я смятали за необикновено явление; никога не било виждано подобно нещо. Ветеринарният лекар не проумявал нищо.
Когато вечер тя се прибирала в конюшнята, кучешката паплач обсаждала чифлика. Кучетата се провирали през всяка дупка на живия плет, който обграждал градината, опустошавали лехите, изскубвали цветята, дълбаели дупки в цветните лехички и докарвали до отчаяние градинаря. Те по цели нощи виели около сградата, дето спяла приятелката им, и нищо не било в състояние да ги прогони.
Денем се промъквали дори до къщата. То било цяло нашествие, бич, беда. Господарите срещали всеки миг по стълбите и дори в стаите мънички жълти паленца с накитени опашки, ловджийски кучета, булдози, кучета от вълча порода с мръсна козина, бездомни скитници, грамадни песове, които карали децата да бягат.