Той за малко не се побъркал; боледувал цял месец и всяка нощ сънувал кучката си; чувствувал как ближе ръцете му, чувал я да лае. Станало нужда да повикат лекар. Най-после той се пооправил и към края на юни господарите му го отвели в имението си в Биесар, близо до Руан.
И тук той се намирал край Сена. Започнал да прави бани. Всяка сутрин излизал заедно с коняря и преплували реката.
И ето че един ден, когато се забавлявал и лудувал в реката, Франсоа извикал неочаквано на другаря си:
— Я погледни тая, дето плува! Ще ти приготвя пържола от нея.
Това било грамадна, подпухнала мърша; тя плувала с краката нагоре по течението.
Франсоа се приближил и продължил шегите си:
— Дявол да го вземе! Не е прясна! Каква плячка, драги! Не е и мършава.
И той се въртял около мършата, но се държал на известно разстояние от голямото разлагащо се куче.
След това внезапно млъкнал и започнал да го гледа с необикновено внимание; после се приближил още, тоя път сякаш за да го докосне. Разгледал втренчено гердана, след това протегнал ръка, уловил мършата за шията, завъртял я, дръпнал я до себе си и прочел надписа на позеленялата медна плочка, която била прикрепена към обезцветената кожа: „Госпожица Кокот на коларя Франсоа“.
Мъртвата кучка пак намерила господаря си на шестдесет левги от дома!
Той надал ужасен вик и заплувал с всичка сила към брега, като продължавал да реве и щом стигнал сушата, хукнал обезумял, съвсем гол през полето. Бил полудял!
Ги дьо Мопасан
Дядо Юда
Целият този край беше дивен и носеше печата на някакво почти религиозно величие и злокобна самота.
Сред необхватен кръг от голи хълмове, по които растяха бодливи храсти и само тук-таме чудновати дъбове, брулени от вятъра, се простираше обширно диво езеро с черна дремеща вода, където трептяха хиляди тръстики.
На брега на това мрачно езеро имаше само една къща, малка ниска къщичка. В нея живееше стар лодкар, дядо Жозеф, който преживяваше от риболов. Всяка седмица той отнасяше уловената риба в съседните села и се връщаше само с най-необходимите продукти, нужни му, за да живее.
Пожелах да видя тоя самотник и той ми предложи да издърпаме мрежите.
Съгласих се.
Лодката му беше стара, проядена от червеи и груба. А той бе жилест и сух и гребеше с еднообразни и тихи движения, които сякаш полюляваха душата, обгърната вече от тъжния хоризонт.
Сред тоя старинен пейзаж, в тая примитивна лодка, карана от човек от друг век, имах чувството, че съм пренесен по времето на сътворението на света.
Той започна да издърпва мрежите и изсипваше рибата в краката си с движения на библейски рибар. После пожела да ме поразходи до края на блатото. Изведнъж на другия бряг забелязах някакви развалини, една съборена колиба, на чиято стена имаше огромен червен кръст, който изглеждаше под лъчите на залеза като начертан с кръв.
Попитах:
— Какво е това?
Лодкарят веднага се прекръсти, а след това отговори:
— Там е умрял Юда.
Не се изненадах толкова, колкото можеше да се очаква при такъв странен отговор, но настоях:
— Юда ли? Кой Юда?
Той поясни:
— Скитника евреин, господине.
Помолих го да ми разправи тая легенда.
Ала това беше нещо повече от легенда, беше истинска история, и то неотдавнашна, защото дядо Жозеф познавал човека.
Някога в тая колиба живеела стара жена, нещо като просякиня, която преживявала от милостиня.
От кого била наследила тая колиба, дядо Жозеф не си спомняше вече. Една вечер минал някакъв старец с бяла брада, старец, който изглеждал на два пъти по сто години и който едва се влачел. Той поискал милостиня от тая клетница.
Тя отговорила:
— Седни, дядо, всичко тук принадлежи на всички, защото иде от всички.
Той седнал на един камък пред вратата. Споделил хляба на тая жена, нейната постеля от листа и покрива й.
И не я напуснал вече. Бил свършил пътешествията си.
Дядо Жозеф прибави:
— Това стана с позволението на света Богородица, господине, тъй като жена бе приела в къщата си Юда.
Защото тоя стар бездомник беше Скитника евреин.
Не можаха да разберат това веднага в околността, но скоро започнаха да го допускат, защото човекът ходеше неспирно, толкова бе свикнал да не стои на едно място.
Имаше и друга причина за тия подозрения. Жената, която бе прибрала у дома си тоя непознат човек, минаваше за еврейка, защото никога не бяха я виждали в черква.
На десет левги от града я наричаха Еврейката.
Когато малките деца в тоя край я виждаха, че иде да проси, викаха:
— Мамо, мамо, Еврейката!
Старецът и тя започнаха да скитат в близката околност, протягаха ръка пред вратите и нашепваха молби след минувачите. Срещаха ги през всички часове на деня по залутаните пътеки край селата или ги виждаха да ядат парче хляб в сянката на някое самотно дърво през голямата жега по пладне.