И в околността започнаха да наричат просяка дядо Юда.
Един ден той донесе в дисагите си две малки прасенца, които му бяха подарили в един чифлик, защото излекувал господаря от някаква болест.
И скоро той престана да проси, зает изключително с това да храни прасенцата си, да ги развежда край езерото, под усамотените дъбове, из малките съседни долинки. Жената, напротив, скиташе безспирно по просия, но не се връщаше в къщи всяка вечер.
И той също не ходеше никога на черква и никога не бяха го виждали да се кръсти пред разпятията. Всичко това караше хората да приказват.
Една нощ другарката му бе обхваната от треска и започна да трепери като развявано от вятъра платно. Той отиде в близкото градче за церове, а след това се затвори при нея и цели шест дена не го видяха никъде.
Свещеникът, който чу да разправят, че Еврейката щяла да умре, отиде да занесе религиозна утеха на умиращата и да й предложи последните тайнства. Дали тя беше еврейка? Той не знаеше. Така или иначе, желаеше да направи опит за спасение на душата й.
Още щом потропа на вратата, дядо Юда изскочи на прага, задъхан, с пламнали очи, с брада, раздвижена като шуртяща вода, и извика на непознат език богохулни думи, като протегна мършавите си ръце, за да попречи на свещеника да влезе.
Свещеникът пожела да говори, предложи кесията и грижите си, но старецът продължаваше да го обижда, като махаше с ръце така, сякаш му хвърляше камъни.
И свещеникът си отиде, преследван от проклятията на просяка.
На другия ден другарката на дядо Юда умря. Той я погреба сам пред вратата на колибата. Те бяха нищо и никакви хора, затова никой не се отзова да им помогне.
И отново видяха стареца да води прасетата си край езерото и по хълмовете. Той пак започна често да проси, за да има с какво да се храни. Ала хората не му даваха почти нищо, защото много слухове се носеха за него. А и всеки знаеше как бе посрещнал свещеника.
После той се изгуби нанякъде. Беше през страстната седмица. Това не обезпокои никого.
Ала на втория ден на Великден момчета и момичета се разхождаха близо до езерото, когато чули силен шум в колибата. Вратата беше затворена; момчетата я изкъртиха и в миг двете прасета хукнаха да бягат, подскачайки като козли. Никой вече не ги видя.
Когато всички влязоха в колибата, видяха няколко стари долни дрехи, шапката на просяка, кости, засъхнала кръв и останки от мозък в кухината на мъртвешки череп.
Просякът бил изяден от своите прасета.
И дядо Жозеф прибави:
— Това се случи, господине, на разпети петък в три часа следобед.
Попитах:
— Откъде знаеш?
Той отвърна:
— Сигурно е така.
Не се опитах да му изтъкна колко естествено е било изгладнелите прасета да са изяли господаря си, умрял внезапно в колибата.
Що се отнася до кръста на стената, той се появил една сутрин и никой не знаел чия ръка го е начертала с тоя странен цвят.
Оттогава всички били уверени, че Скитника евреин е умрял именно на това място.
Самият аз го повярвах за един час.
Ги дьо Мопасан
Бъдни вечер
Не помня вече точно годината. Цял месец бях ходил на лов с увлечение, с дива радост, с оня пламък, който разпалват новите страсти.
Бях в Нормандия у един роднина, Жюл дьо Банвил, който не беше женен — бях сам с него, със слугинята му, с един слуга и с пазача на наследствения му замък. Този замък, стара сивкава постройка, оградена със стенещи ели, сред дълги дъбови алеи, където свиреше вятърът, изглеждаше напуснат от векове. Само стара покъщнина изпълваше винаги затворените стаи, където някога ония хора, чиито портрети висяха в един коридор, също така ветровит като алеите, са посрещали тържествено знатните си съседи.
А ние се бяхме приютили чисто и просто в кухнята, единствения обитаем кът в замъка — грамадна кухня, чиито тъмни ъгли се осветяваха, когато се хвърляше нов наръч дърва в голямото огнище. После всяка вечер, след като подремнехме сладко край огъня, след като мокрите ни ботуши дълго изпускаха пара и кучетата, излегнали се на кълбо между краката ни, сънуваха лов и виеха като бесни, се качвахме в стаята си.
Това беше единствената стая, на която бяха измазали целия таван и стените заради мишките. Но тя си оставаше гола, само варосана, с камшици за кучета и ловджийски рогове, окачени по стените. И ние се вмъквахме, разтреперани от студ, в леглата си, разположени от двете страни на тая сибирска колиба.