На една левга срещу замъка отвесният бряг потъваше в морето, а от могъщия дъх на океана грамадните приведени дървета въздишаха денонощно, покривът и ветропоказателите стенеха и цялото почтено здание, в което вятърът нахлуваше през разредените керемиди, през широките му като бездни комини и през прозорците, които не се затваряха вече, скърцаше.
Тоя ден беше страшно мразовито. Мръкнало беше. Канехме се да седнем на масата пред буйния огън във високото огнище, където се печеше заешко филе заедно с две яребици, които издаваха приятна миризма.
Братовчед ми вдигна глава:
— Няма да спим на топло — каза той.
Възразих равнодушно:
— Вярно, но утре сутринта ще има патици в блатата.
Слугинята, която слагаше на единия край на масата за нас, а на другия край за прислугата, попита:
— Господата знаят ли, че днес е бъдни вечер?
Ние, разбира се, не знаехме, тъй като и не поглеждахме календара. Другарят ми се обади:
— Тогава тая вечер има нощна служба. Затова ли камбаните биха целия ден?
Слугинята отвърна:
— И да, и не, господине. Камбаните биха, защото умря дядо Фурнел.
Дядо Фурнел, някогашен овчар, беше една от знаменитостите в тоя край. Деветдесет и шест годишен, той никога не бе боледувал до оня ден преди един месец, когато падна в тъмната нощ в едно блато и се простуди. На другия ден легна. Оттогава береше душа.
Братовчед ми се обърна към мене:
— Ако искаш — каза той, — да отидем после да видим тия бедни хорица.
Той имаше предвид семейството на стареца, внука му, който беше петдесет и осем годишен, и жената на внука, една година по-млада от мъжа си. Децата на овчаря бяха умрели отдавна. Те живееха в една окаяна къщурка — в началото на селцето вдясно.
Не зная защо, но мисълта за Коледа в тоя затънтен край ни предразположи към разговори. И двамата, както бяхме сами, започнахме да си разказваме случки от някогашни бъдни вечери, приключения през тая безумна нощ, разказвахме си за минали успехи сред жените, за събуждането на другата сутрин, събуждането с жена, свързано с опасни изненади и удивителни открития.
Така вечерята ни продължи доста време. Изпушихме много лули и обзети от веселието на самотниците — веселие, придружено с нуждата да споделиш, което се поражда изведнаж между двама близки приятели, — ние говорехме непрестанно, като се ровехме в паметта си, за да си кажем ония поверителни сърдечни спомени, които се изливат в такива часове на откровение.
Слугинята, която беше излязла отдавна, пак се появи:
— Отивам на черква, господине.
— Толкова рано?
— Часът е единадесет и четвърт.
— Да отидем ли и ние на черква? — попита Жюл. — Коледната служба на село е много интересна.
Съгласих се и тръгнахме, загърнати в ловджийските си шуби.
Остър студ щипеше лицата и очите сълзяха. Суровият въздух пресичаше дишането, изсушаваше гърлото. Бездънното небе, ясно и студено, беше осеяно със звезди, които сякаш бяха избледнели от мраза. Те мъждукаха не като огънчета, а като ледени стъкълца, като блестящи кристалчета. В далечината по сухата и звънка като мед земя кънтяха дървените обуща на селяните, а всякъде наоколо звънтяха селските камбанки и изпълваха със слабите си, сякаш зиморничави звуци безкрайната ледена нощ.
Селото също не спеше. Заблудени от камбаните, петлите пееха, а като минавахме покрай оборите, се чуваше как добитъкът се движи, събуден от тия звуци на живота.
Като наближихме селцето, Жюл се сети за Фурнел.
— Ето къщурката им — каза той, — да се отбием!
Дълго чука той, но напразно. Тогава една съседка, която излизаше от къщи, за да отиде на черква, ни видя и каза:
— Те са на службата, господа, молят се за стария.
— Ще им се обадим на връщане — каза братовчед ми.
Ощърбената луна очертаваше на самия хоризонт своя сърп сред онзи прекрасен посев от блестящи семена, пръснати по небосклона. А през тъмното поле трепкащи огънчета прииждаха отвсякъде към островърхата камбанария, която звънеше неуморно. Тия огънчета блещукаха между дворовете на чифлиците, засадени с дървета, сред тъмните долини, като почти докосваха земята. Това бяха рогови фенери, с които селяните светеха на жените си, загърнати с дълги черни наметки и с бели шапчици на главата, следвани от неразсънените още хлапета, които се държаха за ръце в тъмното.
През отворената врата на черквата се виждаше осветеният олтар. Гирлянда от свещи от по едно су обикаляше бедната черква, а на земята, в малък олтар вляво, голям восъчен младенец Исус лежеше гол на истинска слама, сред елхови клонки, розов и превзет.
Службата почваше. Приведените селяни и жените, паднали на колене, се молеха. Тия прости хорица, станали в студената нощ, гледаха истински развълнувани грубо нарисуваната икона и сплитаха ръце, наивно убедени, а също така и смутени от скромното величие на това детско представление.