Пламъкът на свещите трептеше от ледения въздух. Жюл ми каза:
— Да излезем! Вън е по-приятно.
И докато всички молещи се селяни зъзнеха набожно, ние пак заговорихме из пустия път за своите спомени и продължихме толкова дълго, че службата беше свършила, когато се върнахме в селцето.
Ивица светлина блестеше под вратата на Фурнел.
— Бдят край мъртвеца — каза братовчед ми. — Да влезем при тия бедни хорица, ще се зарадват.
Няколко главни тлееха в огнището. Тъмната мръсна стая, с изгнили, почернели от времето греди, бе изпълнена със задавяща миризма на печена кървавица. Сред голямата маса, под която целият сандък за хляб бе издут като корем, една свещ в свещник от ковано желязо извиваше чак до тавана лютия дим на гъбестия си фитил. Двамата Фурнел, мъжът и жената, посрещаха сами Коледа.
Мрачни, съкрушени, със затъпели селски лица, те ядяха бавно, без да продумат нито дума. В единствената паница, сложена между двамата; голямо парче кървавица пръскаше миризма на развалено. От време на време те откъсваха по парченце с върха на ножа си, мачкаха го върху хляба, който режеха на хапки, после дъвчеха бавно.
Щом мъжът изпиеше чашата си, жената вземаше стомната с ябълково вино и му я наливаше.
Когато влязохме, те станаха, поканиха ни да седнем, предложиха ни да „похапнем като тях“ и когато ние отказахме, продължиха да ядат.
След като помълчахме малко, братовчед ми попита:
— И така, Антим, дядо ви умря, нали?
— Да, добри ми господине, току-що се помина.
Пак помълчахме. Жената изчисти от учтивост фитила на свещта. Тогава, за да кажа нещо, добавих:
— Той беше много стар.
Петдесет и седемгодишната жена на внук му се обади:
— О, минало му беше времето, отживял си беше вече своето.
Изведнаж ме обзе желание да видя трупа на тоя столетник и помолих да ми го покажат.
Спокойни досега, двамата селяни изведнаж се развълнуваха. Разтревожени, те се спогледаха въпросително и не отговориха.
Като видя смущението им, братовчед ми настоя.
Тогава мъжът попита подозрително и лукаво:
— Защо ви е да го гледате?
— Просто така — отвърна Жюл, — та това е нещо обикновено. Защо не искате да ни го покажете?
Селянинът вдигна рамене.
— О, искам. Но сега е неудобно.
Хиляди съмнения ни минаха през ума. Понеже внуците на покойния не помръдваха и продължаваха да стоят един срещу друг, свели очи, с вироглавието на недоволни хора, което сякаш казваше: „Вървете си“, братовчед ми настоя твърдо:
— Хайде, Антим, станете и ни заведете в стаята му.
Но мъжът се беше примирил с положението и отговори навъсен:
— Не си струва труда, той не е вече там, господине.
— Но къде е тогава?
Жената изпревари мъжа си:
— Ще ви кажа. Сложихме го до утре в сандъка, защото нямаме място.
И като махна паницата с кървавицата, тя вдигна капака на масата, наведе се със свещта, за да освети вътрешността на големия сандък, който зееше отворен, и на дъното му ние видяхме нещо сиво, някакъв дълъг вързоп, от единия край на който се подаваше глава с мършаво лице, с бели, разрошени коси, а от другия край два голи крака.
Беше старецът, целият изсъхнал, със склопени очи — увит в ямурлука си, той спеше там последния си сън, сред изсъхнали и черни кори хляб, също така столетници като него.
Внуците му бяха вечеряли над него!
Възмутен, разтреперан от гняв, Жюл извика:
— Защо не сте го оставили в леглото му, селяндури такива?
Тогава жената захленчи и отговори много бързо:
— Ще ви кажа, добри ми господине, имаме само едно легло в къщи. По-напред спяхме тримата заедно. Откакто е болен, ние спим на земята. Тежко е, добри ми господине, в тоя студ. И щом като умря, ние си казахме веднага: „Понеже той не страда вече, защо да го оставяме в леглото! Можем спокойно да го сложим до утре в сандъка, а ние да спим тая нощ на леглото, защото ще бъде много студено.“ Не можехме все пак да спим с покойника, добри ми господа!…
Страшно ядосан, братовчед ми излезе бързо и блъсна вратата, а аз вървях след него и се смеех със сълзи.
Ги дьо Мопасан
Двама приятели
Париж беше обсаден, гладен, береше душа. По покривите много рядко се мяркаха врабчета, а помийните ями пустееха. Всеки ядеше, каквото му попадне.
Една ясна януарска сутрин господин Морисо, часовникар по занятие и войник по силата на обстоятелствата, се разхождаше тъжно по крайния булевард с ръце в джобовете на войнишките си панталони и с празен стомах и изведнаж се спря пред един свой събрат по оръжие, в когото позна стар приятел. Беше господин Соваж, с когото се бяха виждали често на риба.