Всяка неделя преди войната Морисо тръгваше още призори с бамбукова въдица в ръка и с тенекиена кутия на гърба. Той вземаше влака за Аржантьой, слизаше в Коломб, после отиваше пеш на остров Марант. Щом стигнеше това свое любимо място, той хвърляше въдицата. Ловеше чак до вечерта.
Всяка неделя той срещаше там нисък, пълен и весел човек — господин Соваж, дребен търговец от улица Нотр-Дам-дьо-Лорет, друг запален рибар. Те често прекарваха по половин ден един до друг, с въдица в ръка и с увиснали над водата крака, и се бяха сприятелили.
Някои дни не си говореха. Друг път разговаряха, но се разбираха прекрасно и без да си продумат, тъй като имаха едни и същи вкусове и еднакви преживявания.
През пролетта, сутрин към десет часа, когато подмладеното слънце издигаше над спокойната река ония леки изпарения, които се носят заедно с водата, и заливаше гърбовете на двамата запалени въдичари с приятната пролетна топлина, Морисо казваше понякога на съседа си:
— Много е приятно, нали?
А господин Соваж отговаряше:
— Не зная нищо по-хубаво.
И това им стигаше, за да се разбират и да се уважават.
През есента, привечер, когато небето, кърваво от залеза, оглеждаше във водата пурпурните облаци, багреше цялата река, подпалваше хоризонта, обливаше в огнена светлина двамата приятели и позлатяваше пожълтелите вече дървета в предчувствие за зимен трепет, господин Соваж поглеждаше усмихнат Морисо и казваше:
— Каква гледка!
А Морисо, възхитен, без да изпуска из очи тапата си, отговаряше:
— Не е като на булеварда, нали?
Щом се познаха, те си стиснаха здраво ръцете, силно развълнувани, че се срещат пак при толкова различни обстоятелства. Господин Соваж въздъхна и прошепна:
— Какви събития!
Морисо, съвсем мрачен, простена:
— И какво време! Днес е първият хубав ден тая година.
Небето беше наистина съвсем синьо и обляно в светлина.
Тръгнаха един до друг, замислени и тъжни, а Морисо подхвана:
— А риболовът, а? Хубав спомен!
Господин Соваж попита:
— Кога ли ще идем пак?
Отбиха се в малка кръчма и пиха по един абсент. После продължиха да се разхождат по улиците.
Морисо изведнаж се спря:
— Да пийнем още по чашка, а?
Господин Соваж се съгласи:
— На ваше разположение.
И влязоха в друга кръчмичка.
Когато излязоха, бяха много зашеметени, замаяни като хора, които са се напили на гладен стомах. Времето беше приятно. Лек ветрец галеше лицата им.
Господин Соваж, който съвсем се опи от топлия въздух, се спря:
— Ами ако отидем?
— Къде?
— За риба, къде другаде!
— Но къде, къде?
— На нашия остров. Предните френски постове са до Коломб. Познавам полковник Дюмулен. Лесно ще ни пуснат да минем.
Морисо трепна от желание:
— Дадено. Съгласен съм.
И се разделиха, за да се приготвят.
След час вървяха един до друг по широкия път. После стигнаха вилата, където живееше полковникът. Той се усмихна на молбата им и се съгласи с тяхното хрумване. Продължиха пътя си, снабдени с пропуск.
Скоро минаха предните постове, пресякоха пустия Коломб и се озоваха край малките лозя, които се спускат към Сена. Беше около единадесет часът.
Насреща селото Аржантьой изглеждаше мъртво. Хълмовете Оржмон и Саноа се издигаха над цялата местност. Голямата равнина, която стига чак до Нантер, беше пуста, съвсем пуста с оголелите череши и със сивите си ниви.
Господин Соваж посочи с пръст върховете и прошепна:
— Прусаците са там горе!
И някакво безпокойство сковаваше двамата приятели пред тая пустинна местност.
„Прусаците!“ Те никога не бяха ги виждали, но ги чувствуваха от месеци насам около Париж — те разоряваха Франция, невидими и всемогъщи, плячкосваха, убиваха, носеха глад. И някакъв суеверен ужас се смесваше с омразата им към тоя непознат народ-победител.
Морисо измънка:
— Ами ако ги срещнем?
Господин Соваж отвърна с неизменната парижка шеговитост:
— Ще ги поканим на пържена риба.
Но не смееха да навлязат в полето, сплашени от безмълвието, което владееше наоколо.
Накрая господин Соваж се престраши:
— Хайде да вървим, но внимателно!
И се спуснаха в едно лозе, превити одве, пълзяха, използуваха храстите, за да се прикриват, оглеждаха се тревожно и се ослушваха.
Оставаше им да преминат тясна ивица гола земя, за да стигнат реката. Затичаха се и щом излязоха на брега, се сгушиха в сухата тръстика.