Той отвърна:
— Не, сякаш нещо ми тежи в корема и не ми се яде.
Гледаше как ядат другите, отчупваше от време на време по някоя хапка хляб, слагаше я бавно в устата си и дълго я предъвкваше. Мислеше за дъщерята на Мартен: „И все пак бива си я момата.“ Как не беше забелязал това досега, а всичко стана така изведнъж и толкова много го порази, че не му се ядеше вече!
Не се и докосна до печеното. Майка му го канеше:
— Хайде, Беноа, хапни малко, овнешка плешка е, ще ти поразмине. Когато на човек не му се яде, трябва да опита насила.
Той хапваше парче месо, после пак буташе чинията си — не, не можеше да преглътне нищо, нищичко.
Следобеда отиде да обиколи нивите и освободи ратая, като му обеща, че ще нагледа добитъка, като мине оттам.
Полето беше пусто, тъй като беше неделя. Тук-таме сред детелината лениво отпуснати крави с издути кореми преживяха под огнените слънчеви лъчи. Разпрегнати рала чакаха на междите, а разораните ниви, готови за посев, разстилаха грамадните си тъмни квадрати сред жълтите площи, където гниеха късите стебла на скоро окосените овес и пшеница.
Възсух есенен вятър духаше над равнината и предвещаваше прохладна вечер след залез-слънце. Беноа седна край един ров, сложи шапката си на коленете, сякаш имаше нужда да си разхлади главата, и каза гласно всред тихото поле: „Хубава мома е, дявол да го вземе!“
Мисли за нея и вечерта, в леглото си, и сутринта, когато се събуди.
Не беше тъжен, не беше недоволен, не би могъл да каже какво му е. Нещо го държеше, нещо се беше вкопчило в душата му, някаква мисъл, която не го напускаше и която сякаш гъделичкаше сърцето му. Понякога в някоя стая е затворена голяма муха. Тя лети и бръмчи и това бръмчене досажда, дразни. Изведнаж спира и я забравяте, но внезапно пак литва и ви кара да вдигнете глава. Не може нито да я уловите, нито да я прогоните, нито да я убиете, нито пък да я усмирите. Още некацнала, и веднага започва да бръмчи.
Споменът за дъщерята на Мартен тревожеше душата на Беноа като затворена муха.
После го обзе някакво желание да я види пак и той мина на няколко пъти покрай „Мартиниерата“. Зърна я един ден, че простира пране на едно въже, вързано между две ябълки.
Беше топло. Тя беше само по къса фуста, а под ризата й ясно се открояваше витата й снага, когато вдигнеше ръце, за да простре кърпите.
Той стоя сгушен в рова повече от час, дори след като тя си отиде. После се прибра, още по-развълнуван отпреди.
Цял месец мислеше само за нея и тръпки го побиваха, когато чуеше името й. Не ядеше вече и всяка нощ се обливаше в пот, която му пречеше да спи.
В неделя, в черква, не откъсваше поглед от нея. Тя го забеляза и започна да му се усмихва, поласкана, че толкова му харесва.
Но една вечер я срещна неочаквано на пътя. Тя се спря, като го видя, че приближава. Тогава той тръгна право към нея, задъхан от страх и вълнение, но и твърдо решен да й говори. Замънка:
— Знаете ли какво, госпожице Мартен, не може да продължава повече така.
Тя отговори, сякаш с насмешка:
— Какво не може да продължава повече, Беноа?
Той поде:
— Не може да мисля за вас денем и нощем.
Тя сложи ръце на бедрата си:
— Та аз ли съм виновна!
Той измънка:
— Да, вие сте виновна. Не мога да спя, не ми давате мира, не мога да ям, нищо не мога.
Тя прошепна съвсем тихо:
— Какво да направя тогава, за да ви излекувам?
Той се стъписа, отпуснал ръце, ококорил очи, със зяпнала уста.
Тя го тупна силно по корема и избяга.
От тоя ден те се срещаха край рововете, по пътеките или привечер край синорите, когато той се връщаше с конете, а тя подкарваше кравите към обора.
Той чувствуваше как силен сърдечен и плътски порив го тика, влече го към нея. Искаше му се да я прегърне здраво, да я удуши, да я изяде, да направи някак, та тя да влезе в, него. И тръпнеше от немощ, от нетърпение, от бяс, че тя не му принадлежеше напълно, сякаш двамата бяха едно-едничко същество.
В селото шушукаха за тях. Казваха, че са сгодени. Той впрочем я беше попитал дали иска да му стане жена, а тя беше отговорила: „Да.“
Чакаха случай да поговорят с родителите си.
Но изведнаж тя престана да идва на срещите. Не я виждаше дори когато се скиташе около чифлика. Мяркаше му се само в неделя в черква. И точно една неделя след проповедта свещеникът обяви от амвона годежа на Виктоар-Аделаид Мартен и на Жозефен-Изидор Вален.
Беноа почувствува, че ръцете му се вледениха, сякаш останаха без кръв. Ушите му бръмчаха, не чуваше вече нищо и след малко забеляза, че плаче над молитвеника си.
Цял месец не излиза от къщи. После се залови пак за работа.
Но не се беше излекувал и мислеше непрестанно за нея. Избягваше пътищата, които минаваха покрай тях, за да не вижда дори дърветата в двора й, а това го принуждаваше да прави голяма обиколка сутрин и вечер.