Тя беше вече женена за Вален, най-богатия чифликчия в кантона. Той и Беноа не си говореха, макар че бяха приятели от детинство.
Като минаваше една вечер край общината, Беноа научи, че е бременна. Вместо да изпита голяма болка, почувствува някакво облекчение. Свършено беше вече, напълно свършено. Това ги разделяше повече от брака. Той наистина предпочиташе да бъде така.
Изминаха месеци и месеци. Виждаше я понякога да отива в селото с натежалата си походка. Тя се изчервяваше, като го срещнеше, навеждаше глава и ускоряваше крачките си. А той се отбиваше, от пътя й, за да не мине покрай нея и да не срещне погледа й.
Но с ужас си мислеше, че някоя сутрин можеше да се озове лице с лице с нея и да бъде принуден да я заговори. Какво ли би й казал сега, след всичко, което й беше казал преди, като й държеше ръцете и целуваше косата до страните й? Той продължаваше да си спомня често за срещите им край рововете. Лошо беше постъпила тя след толкова обещания.
Но малко по малко мъчителната болка в сърцето му стихваше, оставаше само тъгата. И един ден за пръв път той мина по стария път край чифлика, в който тя живееше. Гледаше отдалеч покрива на къщата й. Тя беше там! Там живееше с друг! Ябълките бяха цъфнали, петлите пееха на купището. Цялата къща изглеждаше празна — всички бяха излезли да работят на къра. Спря се край оградата и надникна в двора. Кучето спеше пред колибата си, три телета вървяха бавно, едно зад друго, към локвата. Едър пуяк, разперил опашка, се перчеше пред кокошките като певец на сцена.
Беноа се опря на стълба и внезапно го обзе силно желание да заплаче. Но изведнаж чу някакъв вик, силен вик за помощ, който идваше от къщата. Той се слиса, вкопчил ръце в дървените пречки, и започна да се ослушва. Друг продължителен, сърцераздирателен вик проникна в ушите, в душата, в тялото му. Тя викаше така! Той се спусна напред, прекоси полянката, бутна вратата и я видя — просната на пода, с пребледняло лице, с див поглед, тя се гърчеше, обзета от родилни мъки.
Тогава той се спря, по-блед и по-разтреперан от нея, я измънка:
— Тук съм, тук съм, госпожице Мартен.
Тя промълви задъхана:
— О, не ме оставяйте, не ме оставяйте, Беноа!
Той я гледаше и не знаеше вече какво да каже, какво да направи. Тя пак започна да крещи:
— О! О! Боли, Беноа! Боли!
Гърчеше се ужасно.
Изведнаж Беноа бе обзет от бясното желание да й помогне, да я успокои, да премахне болката й. Той се наведе, хвана я, вдигна я и я занесе на леглото й. Тя продължаваше да стене, а той я съблече — свали елечето, роклята, фустата й. Тя хапеше ръцете си, за да не крещи. Тогава той постъпи, както беше свикнал да постъпва с животните, с кравите, с овцете, с кобилите — помогна й и пое в ръцете си едро дете, което проплакваше.
Избърса го, уви го в един парцал, който се сушеше край огъня, и го сложи на купчина дрехи за гладене, останали на масата. После се залови пак с майката.
Свали я пак на земята, смени чаршафите и отново я положи на леглото. Тя мънкаше:
— Благодаря, Беноа, ти си чудесен момък!
И проплакваше, сякаш съжаляваше за нещо.
Той не я обичаше вече, никак не я обичаше. Свършено беше. Защо? Как? Сам не би могъл да каже. Това, което се беше случило, го беше излекувало по-добре от десет години разлъка.
Тя попита, отпаднала, разтреперана:
— Какво е?
Той отговори спокойно:
— Чудесно момиченце.
И пак замълчаха. След малко майката прошепна едва чуто:
— Покажи ми го, Беноа.
Той взе момиченцето и го държеше, както би държал светото причастие, когато вратата се отвори и влезе Изидор Бален.
Отначало той не разбра нищо, после изведнаж се досети.
Беноа мънкаше объркан:
— Вървях си, вървях си така по пътя, когато я чух да вика и влязох… вземи детенцето си, Вален!
Тогава мъжът, със сълзи на очи, пристъпи крачка, взе крехкото детенце, което му подаваше другият, целуна го, постоя за миг развълнуван, положи детето на леглото и протегна двете си ръце на Беноа:
— Дай си ръката, Беноа, дай си ръката, сега ние си казахме всичко, нали така? Ако искаш, да бъдем приятели, добри приятели!…
А Беноа отвърна:
— Искам, разбира се, защо да не искам.
Ги дьо Мопасан
Малката бъчвичка
На Адолф Таверние
Майстор Шико, кръчмар в Епревил, спря кабриолета си пред чифлика на баба Маглоар. Той беше четиридесетгодишен здравеняк, с червендалесто лице, с изпъкнал корем; минаваше за доста лукав човек.
Привърза коня си за един стълб на оградата и влезе в двора. Притежаваше имот, граничещ със земите на старата; за тия земи ламтеше отдавна. Беше опитвал много пъти да ги купи, но баба Маглоар упорито отказваше.