— Тук съм родена, тук ще умра — казваше тя.
Той я видя, че бели картофи пред вратнята. На седемдесет и две години, баба Маглоар беше суха, набръчкана, прегърбена, но неуморима като младо момиче. Шико я потупа по рамото приятелски и седна до нея на едно столче.
— Е, как я караш, майко, добре си, нали?
— Не много зле, а ти, татко Проспер?
— Е, е, ако не бяха болките, всичко щеше да бъде хубаво.
— Щом е така, добре.
И тя не каза нищо повече. Шико я гледаше как работи. Извитите й като куки пръсти, възлести, твърди като щипки на рак, хващаха като в клещи възсивите картофи, сложени в една кошница, живо ги въртяха и белеха на дълги ленти с острието на един стар нож, който тя държеше с другата си ръка. Когато картофът ставаше съвсем жълт, тя го хвърляше във ведрото с вода. Три смели кокошки една след друга идваха до самите й поли, грабваха беленките и побягваха назад с всичка сила, отнасяйки плячката в клюновете си.
Шико се колебаеше, неспокоен и затруднен, нещо се запъваше на езика му и не искаше да излезе. Най-сетне той се реши:
— Слушай, майко Маглоар…
— С какво мога да ти услужа?
— Тая фермичка още ли не искаш да ми я продадеш?
— Да не говорим за това. Не ме закачай. Казах ти вече, да не повтарям.
— Знаеш ли, намерих как да се погодим двамата.
— Как?
— Ето на, уж ми я продаваш, а пък ще си я запазиш. Не се ли сещаш? Ей сегичка ще ти обясня.
Старата престана да бели картофите и втренчи в кръчмаря живи очи изпод увисналите си клепачи.
Той поде:
— Ще ти обясня. Ще ти давам всеки месец по сто и петдесет франка. Разбираш, нали, всеки месец ще ти нося тук, ей с това кабриолетче, по сто и петдесет франка. И нищо, нищичко не се е променило, ти си живееш тук, хич и не ме поглеждаш даже, нищичко не ми дължиш. Само си вземаш паричките. Става ли?
Той я гледаше с добродушно усмихнато лице.
Старата го наблюдаваше недоверчиво, стараейки се да разбере клопката.
Попита:
— Хубаво, за мене парите, ами за теб? Фермата няма ли да я вземеш?
Той поде:
— Не си блъскай главата напразно. Ще си останеш тук, докато дядо господ ти даде животец. Ти си в къщичката си; само ще ми драснеш бележчица пред нотариуса, че след като се прибереш на небето, тя ще остане за мене. Нямаш дечица, само внуци, но ти не ги обичаш май. Хайде, ще стане ли работата? Запазваш имотеца си, докато си жива, и си получаваш сто и петдесет франка месечно. Ще има печалбица, майко.
Старата беше изненадана, обезпокоена, съблазнена. Отвърна:
— Не казвам не. Само искам да си помисля. Ела другата седмина да поговорим. Ще ти кажа тогава дали съм съгласна.
Майстор Шико си отиде, доволен като цар, завладял ново царство.
Баба Маглоар се замисли. Не мигна цяла нощ. Четири дни я тресе треската на колебанието. Подушваше нещо лошо, но мисълта за сто и петдесетте франка месечен приход, за това звънко злато, което ще рукне в престилката й, паднало сякаш от небето, без тя да прави нещо, я изгаряше от желание.
Тогава тя отиде при нотариуса и му разправи всичко. Той я посъветва да приеме предложението на Шико, но да иска вместо сто и петдесет франка двеста и петдесет, тъй като чифликът струва най-малко шестдесет хиляди франка.
— Ако живеете петнадесет години — каза нотариусът и той ви плаща тази сума, ще ви изплати едва четиридесет и пет хиляди франка.
Старата изтръпна пред възможността да получава двеста и петдесет франка месечно. Но тя гледаше с недоверие, боеше се от хиляди непредвидени неща, скрити хитрости и остана при нотариуса до вечерта, като го отрупваше с въпроси и не се решаваше да си тръгне. Най-сетне му поръча да приготви документа и се върна замаяна, като че ли беше изпила четири чаши прясно ябълково вино.
Когато Шико дойде отново да чуе отговора, тя го накара дълго да я моли, като заявяваше, че не е съгласна, но същевременно я човъркаше отвътре да не би той да откаже да й брои двеста и петдесет франка. Най-сетне, понеже той настояваше, тя обяви своите условия.
Той подскочи от отчаяние и отказа.
Тогава, за да го убеди, тя започна да разсъждава върху вероятната продължителност на своя живот.
— Няма да ме бъде повече от пет-шест години. Чукнаха вече седемдесет и три, а не съм и здрава. Миналата нощ насмалко щях да си отида. Сякаш тялото ми се изправяше. Трябваше да си легна.
Но Шико не се улавяше на въдицата.
— Хайде, хайде, стара хитрушо, здрава си като черковна камбанария, ще живееш най-малко сто и десет години. Ти ще ме погребеш и мене, истина ти казвам.