Свещеникът го повика на родния му език и хлапето се приближи свенливо, с наведени очи и неподвижно отпуснати ръце.
— То ще ни издекламира една кантика — ми каза свещеникът. — Това юначе има добра памет и аз се надявам, че няма да се посрами.
Детето започна да мърмори бързо непознати думи с мънкащ глас, също както малките момиченца преповтарят урока си. То не слагаше нито точки, нито запетаи, а произнасяше сричките така, че като че ли цялото стихотворение беше една-единствена дума, спираше за миг, за да си поеме дъх, и пак подхващаше бързия си шепот.
Внезапно то спря. Беше свършило. Свещеникът галено го потупа по бузата.
— Много добре, върви си.
Хлапето побягна. Тогава моят домакин добави:
— Това, което чухте, е старинен тукашен химн.
— Стар химн ли? — казах аз. — Известен ли е?
— О, съвсем не. Ако искате, ще ви го преведа.
Тогава, като вдигаше заплашително ръка и натъртваше думите, старецът със силен глас издекламира така оживено, като че ли проповядваше, тази наивна и прекрасна кантика, чиито думи записах под негова диктовка.
БРЕТОНСКА КАНТИКА
Адът! Адът! Знаете ли какво е адът, грешници?
Това е грамадна пещ, в която бушуват пламъци; пещ, пред която огънят в ковачницата, огънят, който е зачервил плочите на фурната, е само дим!
Там нивга не прониква светлина. Огънят те изгаря като треска, без да го виждаш. Там никога не влиза надеждата, защото господният гняв е запечатал портите.
Над главите ви, около вас — навсякъде само огън! Гладни ли сте? — Яжте огън! — Жадни ли сте? — Пийте от тази река от сяра и разтопено желязо!
Ще бъдете обречени на вечни ридания. Море ще стане от сълзите ви, но за ада това море ще бъде само една капка! Сълзите ви ще подхранват пламъците, вместо да ги гасят, и вие ще чувствувате как мозъкът ври в костите ви!
После ще отрежат главите от раменете ви и все пак вие ще живеете! Дяволите ще си ги подхвърлят един на друг и все пак ще живеете! Ще пекат месото ви на жар, ще чувствувате как ставате на въглен и все пак ще живеете!
И там ще има още други мъчения. Ще чувате укори, проклятия, богохулства.
Бащата ще казва на сина си: „Бъди проклет ти, плът от моята плът, понеже заради теб исках да събера богатства чрез грабеж!“
А синът ще отговаря: „Проклет бъди ти, проклет, татко, защото ти ми даде гордостта, която ме доведе тук.“
А дъщерята ще каже на майка си: „Нека хиляди злини се струпат на главата ти, майко моя, хиляди нещастия да те сполетят, нечиста ямо, защото ти ме остави да върша, каквото искам, и аз забравих бога!“
А майката ще се отрече от децата си и ще отговори: „Проклети да бъдат дъщерите и синовете ми, проклети да бъдат синовете на дъщерите ми и дъщерите на синовете ми!“
И тези писъци ще ехтят през Вечността. И тези мъки ще бъдат вечни. И този огън!… Този огън! Божият гняв е запалил този огън… той винаги ще гори, все така силен, без пушек, все така дълбоко ще прониква в костите ви.
Вечен ужас! Вечно да умираш, вечно да се давиш в този океан от страдания.
О, никога, ти си дума, по-голяма от морето! О, никога, ти си изпълнена с писъци, със сълзи и с ярост. Никога! О, ти си сурова дума! О, как ни плашиш!
След като старият свещеник завърши, той ме попита:
— Ужасно е, нали?
Дочувахме как неуморимите вълни се нахвърлят яростно на зловещите отвесни скали. Пред очите ми изплува отново тази пропаст, пълна с бясна пяна, злокобна и ревяща, истинско царство на смъртта, и нещо от мистичния ужас, който кара вярващите разкаяни грешници да треперят, проникна и в моето сърце.
Заминах при изгрев-слънце, като се надявах, че ще стигна в Дуарненез, преди да настъпи нощта.
Един човек, който говореше френски, понеже бил служил четиринадесет години като моряк на държавни кораби, ме настигна, когато търсех митничарската пътечка, и ние заедно слязохме към Залива на покойниците. На единия му край се намира нос Раз.
Този залив представлява голям пясъчен циркус. Никога няма да забравя меланхолията, която той навява. Смутен и тъжен, човек желае час по-скоро да се махне оттам, да отиде някъде другаде, по-далеч от това място. Към този страшен бряг се отваря гола долина. По средата й, обраснало с ниски храсти, се простира мрачно езеро, в което има нещо мъртвешко.
Това място наистина прилича на преддверие на ада. Жълтият, равен и печален плаж се простира до огромен гранитен нос, разположен срещу полуостров Раз, в който се разбиват разярените вълни.
В далечината забелязахме трима мъже, които стояха неподвижно като забити в пясъка колове. Моят спътник се учуди, тъй като никой не стъпва в този пуст залив. Приближавайки се, видяхме, че в краката им лежи някакъв дълъг предмет, почти зарит в пясъка; те се навеждаха от време на време, пипаха го и пак се изправяха.