Беше мъртвец, удавник, някакъв моряк от Дуарненез, изчезнал миналата седмица заедно с четирима свои другари. От осем дни насам ги чакали на това място, където течението изхвърля труповете. Той беше първият, който беше дошъл на тази последна среща.
Обаче друга мисъл занимаваше моя водач, тъй като в тази страна удавници се срещат често. Той ме поведе към мрачното езеро и като ме накара да се наведа над водата, ми показа стените на потъналия град Ис. Виждаха се неясните очертания на старинен градеж. После отидох да пия от извора — съвсем тънка струйка вода, най-добрата в цялата околност, както ми каза бретонецът. След това той ми разказа легендата за потъналия град; говореше така, като че ли това събитие беше станало наскоро, едва ли не пред очите на собствения му дядо.
Един добър и безволен цар имал красива и развратна дъщеря; тя била така красива, че всички мъже полудявали, щом я видели, и така развратна, че се отдавала на всички мъже; след това заповядвала да ги убият и да ги хвърлят в морето от близките скали.
Казват, че безграничната й похот била по-стихийна от вълните на океана и по-ненаситна от тях. Тялото й било огнище, в което изгаряли душите, които сатаната после прибирал.
Най-сетне божието търпение се изчерпало. Господ разкрил волята си на един свят човек, който живеел в тази страна, и му казал, че ще накаже царкинята. Светецът предупредил царя, който не посмял да усмири и затвори любимата си дъщеря, но само й казал за божието предупреждение. Тя обаче не се покаяла, а, напротив, отдала се на такъв разврат, че целият град започнал да й подражава — станал град на любовта, от който изчезнали добродетелите и срамът.
Една нощ господ събудил светеца, за да му съобщи, че е настъпил часът на отмъщението. Светецът изтичал при царя, единствения добродетелен човек в цялата страна. Той наредил да оседлаят коня му и предложил втори кон на светия човек, който го приел. Изплашил ги страшен грохот — видели, че ревящото, развълнувано море залива равнината. Тогава царската дъщеря се показала на прозореца си и извикала: „Татко, нима ще ме оставиш да умра?“ Царят я качил на седлото зад себе си и побягнал през една от градските врати, докато вълните навлизали през другата.
Те препускали в нощта, но вълните също тичали, бучали страшно и помитали всичко. Пяната им пълзяла бързо напред и достигала вече краката на конете. Старият светец казал на царя: „Ваше величество, хвърлете дъщеря си от коня, иначе ще загинете.“ А дъщерята крещяла: „Татко, татко, не ме изоставяй!“ Тогава светецът се изправил на стремената и с гръмовен глас известил: „Такава е божията воля!“ И царят отблъснал дъщеря си, която се била вкопчила в него, и я хвърлил зад себе си. Вълните я грабнали и се върнали обратно.
Мрачното езеро, което покрива развалините на този порочен град, е останалата от онова време морска вода.
Тази легенда е историята за Содом, разправена по начин, приемлив за дами.
Събитието, за което говорят като че ли е станало вчера, се е случило, изглежда, в четвъртия век след Христа.
Привечер стигнах в Дуарненез.
Дуарненез е малко рибарско градче, което би било най-известният френски морски курорт, ако не беше така отдалечено.
Най-големият чар на градчето е прелестният му залив. Разположено в дъното на залива, то сякаш съзерцава оттам дългата мека линия на вълнистите брегове, чиито хълмове са красиво заоблени. Далечните им ридове се разтапят в леки, прозрачни, сини и бели мъгли, които се издигат от морето.
На другия ден тръгнах за Кемпер, а вечерта преспах в Брест, откъдето при изгрев-слънце взех влака за Париж.
Ги дьо Мопасан
Малката Рок
I
Селският раздавач Медерик Ромпел, когото местните хора наричаха по свойски Медери, излезе в обичайния час от пощата в Роюи-льо-Тор. След като премина през малкото градче с широката крачка на стар пехотинец, той първо прекоси ливадите на Вийом, за да стигне брега на Брендий, откъдето по течението на реката щеше да отиде до селото Карвлен и да започне раздаването на писмата.
Вървеше живо край тясната, бърза река, която се пенеше, шумеше и клокочеше в обраслото си с треви корито под свод от върби. Около големите камъни, които препречваха течението, водата се надигаше и образуваше нещо като вратовръзка, която завършваше с възел от пяна. На места под покрива от зеленина, под листака и пълзящите растения се чуваше бучене, едновременно ядовито и нежно, което се носеше от понякога невидимите водопадчета, пръснати по течението; по-нататък стръмните брегове се разширяваха и образуваха спокойно езерце, където плуваха пъстърви между водораслите, които се вият като зелена коса по дъното на тихите потоци.