Медерик крачеше, без да вижда нищо, и си мислеше: „Първото писмо е за семейство Поаврон, после имам едно за господин Ренарде; следователно трябва да мина през бранището.“
Синята му риза, пристегната в кръста с черен кожен колан, се появяваше бързо и равномерно на зеления фон на върбите, а бастунът му — дебела тояга от див чимшир — следваше движенията на краката му.
И така, той премина Брендий по мостчето, което представляваше ствол на дърво, прехвърлено през реката; за перило служеше въже, завързано за два кола, забити на двата бряга.
Бранището, което беше собственост на кмета на Карвлен, господин Ренарде, най-едрия земевладелец в този край, се простираше на половин левга по левия бряг на реката, която служеше за граница на този огромен свод от листа. Дърветата бяха стари, грамадни, прави като стълбове. Край самата река, огрявани от топлите слънчеви лъчи, бяха поникнали високи храсти, но навътре, в старата гора, имаше само мъх, гъст, нежен, мек мъх, който изпълваше неподвижния въздух с лека миризма на плесен и сухи клони.
Медерик забави крачките си, свали черната си, украсена с червен галон фуражка и изтри запотеното си чело, понеже в ливадите беше вече горещо, въпреки че още нямаше осем часа.
Тъкмо си беше сложил отново фуражката и бе ускорил крачка, когато до дънера на едно дърво забеляза ножче, малко детско ножче. Вдигайки го, видя и един напръстник, а две крачки по-далеч — игленик.
Той прибра тези неща и си каза: „Ще ги дам на господин кмета.“ Продължи пътя си, но сега вече по-добре си отваряше очите, очаквайки да намери още нещо.
Внезапно спря рязко, като че ли се беше блъснал в дървена преграда; на десет крачки пред него върху мъха лежеше простряно по гръб съвършено голо детско тяло. Беше момиченце, около дванадесетгодишно. Ръцете му бяха протегнати встрани, краката му — разтворени, лицето, покрито с носна кърпа. Бедрата му бяха изцапани с малко кръв.
Медерик започна да пристъпва на пръсти, с широко разтворени очи, като че ли го беше страх да не направи шум, като че ли се боеше от някаква опасност.
Какво беше това? Спеше ли това дете? После размисли, че човек не ляга да спи съвсем гол под хладната сянка на дърветата в седем и половина сутринта. Значи, детето е мъртво! Извършено е престъпление! При тази мисъл студени тръпки полазиха по гърба му, въпреки че бе ходил на война. В този край убийства ставаха толкова рядко — особено пък убийства на деца, — че той не можеше да повярва на очите си. По тялото нямаше никакви рани, нищо друго освен съсирената кръв на крака. Как ли беше убито?
Той застана съвсем близо до момичето и облегнат на бастуна си, започна да го разглежда. Сигурно го познаваше, тъй като познаваше всички хора в този край, но понеже не можеше да види лицето му, не можеше да отгатне кое е. Наведе се, за да повдигне кърпата, която покриваше лицето му, но така и остана, с протегната ръка, възпрян от една мисъл.
Имаше ли право да промени каквото и да било в положението на трупа, преди съдът да направи оглед. Той си представяше правосъдието като някакъв генерал, от чието зорко око не убягва нищо и за когото едно изгубено копче има същото значение, както удар с нож в корема. Под тази кърпа може би се криеше най-главното доказателство, може би тя беше веществено доказателство, което щеше да загуби от стойността си, ако неумела ръка го докосне.
Тогава се изправи, решен да изтича при господин кмета, но друга мисъл отново го прикова на място. Ако момиченцето случайно беше още живо, не можеше да го изостави така. Той коленичи полека, доста далеч от него, за да не размести нещо, и докосна крака му с ръка. Беше студен, вледенен от тази злокобна хладина, която прави мъртвата плът тъй страшна и която не оставя никакво съмнение. Както по-късно сам разказваше, при този допир сърцето му се обърнало и слюнката пресъхнала в устата му. Той рязко се изправи и се затича през гората към къщата на господин Ренарде.
Тичаше с равни крачки, със свити юмруци, притиснал под мишница бастуна си, и с наведена напред глава; кожената му чанта, пълна с писма и вестници, се удряше равномерно в хълбока му.
Жилището на кмета се намираше на края на гората, която той използуваше като парк. Езерцето, което Брендий образуваше на това място, миеше единия ъгъл на къщата.
Тя беше голяма, четвъртита, иззидана от сиви камъни и много стара — някога беше издържала обсади; завършваше с огромна кула, висока двадесет метра, построена в самата вода.