Кметът, потънал в размисъл, като че ли не го чуваше.
Внезапно той се обърна, стреснат от някакъв шум; една жена с боне и синя престилка тичаше между дърветата. Беше майката, старата Рок. Щом съзря Ренарде, тя започна да крещи:
— Детето ми, де ми е детето?
Беше така обезумяла, че не поглеждаше към земята. Внезапно видя трупа, спря изведнаж, сключи ръце и ги издигна, като нададе остър, пронизващ вик, вик на ранено животно.
После се спусна към тялото, падна на колене и повдигна кърпата с такова бързо движение, като че ли я откъсваше. Когато видя страшното лице — черно и сгърчено, тя се дръпна назад, после се повали с лице към земята, в гъстия мъх, като надаваше ужасни и продължителни викове.
Голямото й слабо тяло с прилепнали дрехи, трепереше, разтърсвано от конвулсии. Кокалестите й глезени и сухите й прасци, обути в дебели сини чорапи, страшно потръпваха; тя дълбаеше земята със сгърчени пръсти, като че ли искаше да изкопае дупка, в която да се скрие.
Трогнат, лекарят промълви:
— Горката старица.
В корема на Ренарде се чу някакъв странен шум; после той кихна шумно — някак си особено — едновременно през носа и през устата. Той извади носната кърпа от джоба си покри очите си и заплака, като кашляше, хълцаше и се секнеше шумно. Той заекваше:
— Дя-дя-дявол го взел този, който е направил това. На… на… на гилотината да го видя!
В този момент пристигна Пренсип, отчаян и с празни ръце. Той промълви:
— Нищо не мога да намеря, господин кмете, не намирам никъде нищичко!
Стреснат, Ренарде отговори с дебел, задавен от сълзи глас:
— Какво не можеш да намериш?
— Дрехите на малката.
— Е, какво… потърси ги пак… и… и… ги намери… или ще ти дам да разбереш.
Пренсип, който знаеше, че с кмета не се излиза наглава, тръгна отново с унила походка, като хвърли косо плах поглед към трупа.
Между дърветата се зачуха далечни гласове, някаква смътна глъчка — шум на приближаваща се тълпа. През време на обиколката си Медерик беше разнесъл новината от къща на къща. Изумени, селяните отначало разговаряха за случката на улицата, пред праговете на къщите си; след това се събраха и бъбриха, разискваха и коментираха събитието няколко минути, а сега идваха да видят всичко на самото място.
Те пристигаха на групи, колебливи и малко неспокойни, защото се страхуваха от първото вълнение, което щяха да изпитат. Когато видеха тялото, те се спираха, като не смееха да се приближат, и говореха тихо. После, придобили повече смелост, отново пристъпваха, спираха се, тръгваха пак и скоро около мъртвата, майката, лекаря и кмета се образува плътен обръч, шумен и развълнуван, който се стесняваше все повече от блъскането на новопристигналите. Тълпата вече почти докосваше трупа. Някои дори се наведоха, за да го пипнат. Лекарят ги отстрани. Тогава кметът, изтръгнат внезапно от вцепенението, в което беше изпаднал, се разяри, грабна бастуна на доктор Лабарб и се нахвърли към тълпата, като крещеше и се запъваше от гняв:
— Махайте се оттук… махайте се оттук… говеда такива… махайте се оттук!
За една секунда кръгът на любопитните се оттегли на двеста метра.
Стрина Рок се беше повдигнала и обърнала настрани. Сега тя седеше и плачеше, скрила лице в сключените си ръце.
Всред тълпата разискваха за произшествието; жадните погледи на момците шареха по младото, голо тяло. Ренарде забеляза това, рязко свали лененото си сако и го хвърли върху момиченцето, което изчезна напълно под широката дреха.
Любопитните тихо се приближаваха; цялата гора се изпълни с хора; непрестанна глъчка се издигаше под гъстия листак на големите дървета.
Кметът, по риза и с бастун в ръка, стоеше прав, сякаш готов за бой. Той изглеждаше вбесен от това любопитство на хората и повтаряше:
— Ако някой от вас се приближи, ще му счупя главата като на куче!
Селяните се страхуваха много от него и стояха надалеч. Пушейки, доктор Лабарб седна до стрина Рок и почна да й говори, като се мъчеше да я разсее. Старата жена тутакси свали ръце от лицето си и му отговори през сълзи с поток от думи, като изливаше болката си в нескончаеми слова. Разказа му целия си живот — за женитбата си, за смъртта на мъжа си, който бил говедар, убит от рогата на бик, за детството на дъщеря си, за мизерния си живот, когато останала вдовица без средства и с малко дете. Тя имала само малката си Луиз, която сега бяха убили тук, в тази гора. Изведнаж поиска да я види пак и като се влачеше по колене, стигна до трупа и повдигна единия край на дрехата, която го покриваше; след това я отпусна и отново започна да вие. Тълпата мълчеше, поглъщайки жадно с очи всички движения на майката.