Внезапно хората се раздвижиха. Чуха се викове:
— Стражарите идат! Стражарите идат!
В далечината се появиха двама конни стражари; те следваха в тръс полицейския капитан и един дребен господин с червеникави бакенбарди, който подскачаше като маймуна на гърба на висока бяла кобила.
Полският пазач беше намерил съдия-следователя господин Пютоен точно в момента, когато той възсядаше коня си, за да направи всекидневната си разходка. Той си въобразяваше, че язди красиво и това много забавляваше офицерите.
Следователят скочи на земята едновременно с капитана, ръкува се с кмета и лекаря и хвърли поглед крадешком, като бялка, към лененото сако, издуто от лежащото под него тяло.
След като го осведомиха подробно за случилото се, той най-напред нареди да се отстрани публиката, която стражарите изгониха от гората; тълпата обаче веднага се появи в ливадите, от другата страна на Брендий, където по брега се образува нещо като жив плет — висок плет от развълнувани и движещи се фигури.
На свой ред лекарят даде обяснения, които Ренарде записваше с молив в бележника си. Направиха всички констатации, записаха ги и ги обсъдиха, без да могат да направят каквото и да било заключение. Пренсип се върна също, без да е намерил нито следа от изчезналите дрехи.
Изчезването им учудваше всички; не можеха да си го обяснят по друг начин, освен с кражба, но тъй като тези дрипи не струваха дори двадесет су, и това предположение беше неприемливо.
Следователят, кметът, капитанът и лекарят започнаха сами, двама по двама, да търсят дрехите, като отместваха и най-малките клонки покрай реката.
Ренарде каза на съдията:
— Как така този мерзавец е скрил или отнесъл дрипите, а е оставил трупа на открито, където всички могат да го видят!
Следователят, хитър и прозорлив човек, отговори:
— Е какво, може би е някаква хитрост! Престъплението е извършено или от някой оскотен тип, или пък от хитър нехранимайко. Както и да е, ще съумеем да го открием.
Шум от кола ги накара да обърнат глава. Заместник-прокурорът, лекарят и секретарят на съда пристигнаха на свой ред. Наново започнаха разследвания и оживени разговори.
Ренарде внезапно каза:
— А сега каня всички на обед в къщи.
Те се усмихнаха и приеха поканата. Следователят, който счете, че достатъчно са се занимавали за този ден с малката Рок, се обърна към кмета:
— Нали разрешавате да наредя да се занесе у вас тялото? Сигурно имате някоя стая, в която може да остане до вечерта.
Ренарде се смути и промълви:
— Да, т.е. не… собствено, предпочитам да не се донася в къщи… заради… заради слугите… които и без това говорят, че имало духове… в кулата, в кулата на лисицата. Разбирате, нали… не бих могъл да задържа след това нито един слуга… Не… по-добре да не остава в къщи.
Съдията се засмя.
— Добре… ще наредя веднага да отнесат трупа в Роюи за медицинско изследване. — И като се обърна към заместник-прокурора, попита: — Нали мога да използувам вашата кола?
— Да, разбира се.
Всички се върнаха отново при трупа. Стрина Рок седеше до дъщеря си, държеше ръката й и гледаше пред себе си с блуждаещ и безсмислен поглед.
Двамата лекари се опитаха да я отведат, за да не види как ще вдигнат детето, но тя веднага разбра намеренията им, хвърли се върху тялото и го прегърна. Легнала отгоре му, тя крещеше:
— Няма да ми я вземете, тя си е моя, все си е моя. Убиха ми я, но ще си я пазя, не ви я давам!
Мъжете, смутени и нерешителни, стояха наоколо й. Ренарде коленичи и й заговори:
— Слушайте, стрино Рок, трябва да я вземем, за да разберем кой я е убил; иначе няма как да го открием, а нали трябва да го намерим, за да го накажем. Ще ви я върнем, след като го намерим, обещавам ви.
Тези доводи разколебаха жената; в безумния й поглед блесна омраза.
— Значи, ще го хванете? — попита тя.
— Да, обещавам ви!
Тя стана, решила вече да остави да вдигнат тялото, но тъй като в този момент капитанът промърмори: „Наистина чудно, че не могат да се намерят дрехите“, нова мисъл мина през пресметливия й селски ум и тя попита:
— Ами де ли й са дрешките? Че те са мои. Искам ги. Де са ги дянали?
Обясниха й, че не могат да ги намерят; тя обаче настояваше с отчаяно упорство, като плачеше и стенеше:
— Па те са си мои, искам ги. Де са, искам ги!
Колкото повече се мъчеха да я успокоят, толкова повече тя хълцаше и упорствуваше. Вече не искаше тялото, искаше дрехите, дрехите на дъщеря си; искаше ги колкото от някаква неосъзната алчност, присъща на бедняците, за които една сребърна пара представлява цяло богатство, толкова и от майчинска нежност.
Когато малкото тяло, увито в покривките, които бяха донесли от къщата на Ренарде, изчезна в колата, старата, придържана от кмета и капитана, стоеше под дърветата и крещеше: