Настъпи есента, листата започнаха да капят. Те капеха денем и нощем, ронеха се леки и кръгли, като се въртяха край стволовете на високите дървета; небето започна да прозира между клоните. Понякога, когато вятърът минаваше над върхарите, бавният безспирен дъжд от листа изведнъж се усилваше, обръщаше се на порой, който със смътен ромон разстилаше върху мъха дебел жълт килим, шумолящ под стъпките. Едва доловимият шепот — нежният, тъжен, безспирен шепот на падащите листа, който витаеше из въздуха, сякаш беше някакво ридание, а самите листа, падащи непрекъснато, като че ли бяха сълзи, големи сълзи, които проливаха огромните тъжни дървета. Те плачеха ден и нощ — за това, че годината си отиваше, за отлетелите топли утрини, за мекия здрач на летните вечери, за топлите ветрове и яркото слънце; плачеха може би и защото бяха видели престъплението, извършено под сянката им, за детето, изнасилено и убито под сводовете им. Плачеха всред тишината на пустата, безлюдна гора — изоставена и всяваща страх, където може би блуждаеше една самотна душа, мъничката душа на малката мъртва.
Придошла от бурите, Брендий течеше по-бързо, жълта и ядовита, между оголените си стръмни брегове, между две редици от посърнали и голи върби.
И ето че съвсем внезапно Ренарде започна да се разхожда отново из гората. Всеки ден, щом паднеше здрач, той излизаше от къщи, слизаше с бавни крачки по стъпалата на терасата и тръгваше под дърветата със замислен вид и ръце в джобовете. Той дълго се разхождаше по мекия, влажен мъх, а над него орляци гарвани, долетели от цялата околност, за да пренощуват по високите дървета, прелитаха със силни, зловещи писъци, закривайки небето като огромен траурен воал, развят от вятъра.
Понякога те кацваха; черни точки осейваха преплетените клони, които се открояваха на червеното небе — кървавото небе на есенните залези. После внезапно отлитаха, като грачеха грозно и разгъваха отново над гората дългия тъмен фестон на крилата си.
Най-сетне се струпваха по върховете на най-високите дървета и постепенно спираха да грачат; в настъпващата нощ черните им пера се сливаха с черното бездънно небе.
Ренарде продължаваше да броди бавно между дърветата и когато непрогледната тъмнина вече не му позволяваше да се разхожда, той се прибираше в къщи и се тръшваше в креслото си пред пламтящата камина, като протягаше към огъня влажните си крака, от които дълго време се дигаше пара.
Една сутрин голяма новина се разнесе из целия край — кметът беше наредил да изсекат гората му.
Двадесет секачи вече работеха. Бяха започнали от тази страна, която се намираше най-близо до къщата; те напредваха бързо под погледа на собственика.
Най-напред по дърветата се изкачваха тези, които кастреха клоните.
Вързани за ствола с въже, те първо го обгръщат с ръце, после издигат единия си крак и със силен удар забиват в дървото върха на стоманената скоба, закрепена на обувката им. Острието навлиза дълбоко в дървото и се задържа здраво; секачът използува скобата като стъпало; след това забива острието, вързано на другия му крак; после се издига на тази скоба и наново удря с другия крак.
На всяка стъпка той прехвърля все по-високо въжето, с което е вързан за дървото; на кръста му виси блестяща стоманена брадвичка. Той се катери бавно, като дребно животинче, което напада някакъв гигант; изкачва се тромаво по огромния стълб, прегръща го и сякаш го пришпорва, докато стигне върха на дървото, което ще обезглави.
Щом доближи първите клони, той спира, отвързва от кръста си острия косер и започва да сече. Бавно и последователно нанася удар след удар, като сече клона съвсем близо до ствола. Внезапно клонът изпращява, огъва се, наклонява се, откъсва се и полита надолу, като засяга при падането си и съседните дървета; той се сгромолясва на земята със силен трясък на чупещи се клони, а вейките му дълго след това продължават да трептят.
Земята се покриваше с клони, които другите секачи кастреха на свой ред, после ги връзваха на снопове и ги струпваха на купчини. Дърветата, които още стърчаха, осакатени и обръснати от острите стоманени косери, приличаха на огромни стълбове, на гигантски колове.