Ренарде го гледа известно време с мътен поглед, като пиян; след това стана и се заразхожда.
Обикаляше от единия до другия край на стаята; от време на време спираше, после тръгваше отново. Внезапно отвори вратата на тоалетната стая, натопи една кърпа в каната с вода и си намокри челото, както беше направил сутринта в деня на убийството. После отново се заразхожда. Всеки път, когато минаваше край масата, блестящото оръжие привличаше погледа му, зовеше ръката му. Той поглеждаше крадешком часовника и си мислеше: „Имам още време.“
Удари шест и половина. Той взе револвера, с ужасна гримаса широко отвори устата си и втикна в нея дулото му, като че ли искаше да го глътне. Остана така няколко секунди, неподвижен, с пръст върху спусъка; после внезапно, разтърсен от тръпка на ужас, захвърли оръжието на килима.
Строполи се на креслото си, като хълцаше: „Не мога! Не смея! Боже мой! Боже мой! Какво да направя, как да намеря сили да се убия!“
На вратата се почука; той скочи, обезумял от страх.
— Вечерята е готова, господине — съобщи слугата.
Ренарде отговори:
— Добре, ей сега ще сляза.
Той вдигна оръжието и го заключи отново в чекмеджето, след това се погледна в огледалото, което висеше на камината, за да види дали лицето му не е много разстроено. Беше червен както винаги, може би малко по-зачервен. Това беше всичко. После слезе и седна да вечеря.
Яде бавно, като човек, който иска да продължи колкото се може повече вечерята, понеже не иска да остане сам с мислите си. След това, докато раздигаха масата, изпуши няколко лули в столовата. Накрая се качи в спалнята си.
Щом заключи вратата, погледна под кревата, отвори всички долапи, надникна във всички ъгли, претършува всички мебели. След това запали свещите на камината и озъртайки се няколко пъти, огледа цялото помещение с изкривено от тревога и страх лице, защото беше сигурен, че пак ще я види, както я виждаше всяка нощ, нея, малката Рок, момиченцето, което беше изнасилил и удушил.
Всяка нощ той имаше същото омразно видение. Отначало ушите му почваха да бучат, като че ли чуваше бръмченето на вършачка или далечния грохот на влак, минаващ през мост. Тогава започваше да се задъхва, да се задушава и трябваше да разкопчее яката на ризата си и колана си. Разхождаше се, за да се раздвижи кръвта му, опитваше се да чете, опитваше се да пее — всичко беше напразно; мисълта му, въпреки волята му, се връщаше към деня на убийството и той си го припомняше с всички най-потайни подробности и преживяваше отново най-силните вълнения — от първата до последната минута.
Още от сутринта на този страшен ден, когато ставаше от леглото си, той беше почувствувал някакво леко замайване и главоболие, които отдаде на горещината, затова остана в стаята си, докато го повикат за обед. След като се наобядва, легна да подремне, а късно след пладне отиде да се разходи и да подиша прохладния и успокояващ ветрец в гората.
Щом излезе навън, се почувствува още по-потиснат от тежкия палещ въздух на полето. Слънцето, което беше още високо на небето, изливаше върху изгорялата, суха и изжадняла земя огнени потоци светлина. Никакъв лъх не раздвижваше листата. Всички животни и птици, дори щурците, се бяха смълчали. Ренарде стигна до големите дървета и тръгна по мъха под огромната стряха на клоните, надвиснали над Брендий, от която полъхваше малко хладина. Но той не се чувствуваше добре. Струваше му се, че някаква неизвестна и невидима ръка го стиска за гърлото; той не мислеше за нищо, тъй като обикновено в главата му не се задържаха много мисли. От три месеца насам само една-единствена смътна мисъл го преследваше непрекъснато — мисълта за нова женитба. Той страдаше от самотата си, страдаше душевно и физически. От десет години насам беше свикнал с близостта на жена, беше свикнал с присъствието й през всяко време и с всекидневната й прегръдка; чувствуваше нужда, неясна и настойчива нужда от постоянен допир с нея и от целувките й. След смъртта на госпожа Ренарде той страдаше непрекъснато, без да може сам да разбере защо; страдаше, че не усеща вече роклята й да докосва краката му и най-вече, че не може да се успокоява и отпуща в прегръдките й. Само шест месеца, откакто беше овдовял и вече търсеше в околността момиче или вдовица, за която би могъл да се ожени, след като свърши траурът му.
Той имаше целомъдрена душа, но тя бе затворена в мощно, херкулесовско тяло и сладострастни образи смущаваха дните и нощите му. Прогонваше ги, но те се връщаха и той мърмореше понякога, присмивайки се на самия себе си: „Ето че започвам да приличам на свети Антоний.“