Тази сутрин беше имал доста такива натрапчиви видения и внезапно го обзе желание да се окъпе в Брендий, за да разхлади и успокои пламналата си кръв.
Той знаеше един вир — широк и дълбок, — малко отстранен, където селяните идваха да се къпят понякога през лятото, и се отправи нататък.
Гъсти върби затулваха този вир, където потокът си почиваше и дремеше, преди да потегли наново. Когато Ренарде се приближи до реката, стори му се, че чува слаб шум, леко плискане, което не беше обикновеното ромолене на водата. Той тихо разтвори клоните и погледна. Едно съвсем голо момиченце, съвсем бяло всред прозрачните вълни, пляскаше с ръце по водата, като танцуваше и се въртеше из нея с красиви движения. То не беше вече дете, но и не беше още жена; беше пълно и оформено, макар че изглеждаше още като преждевременно развито дете, израснало бързо и не съвсем узряло. Той стоеше неподвижен, скован от изненада и тревога, дишайки пресечено, обхванат от странно, мъчително вълнение. Стоеше така, с разтуптяно сърце, като че ли някой от сладострастните му сънища се беше сбъднал, като че ли някоя зла фея беше изпречила пред него това тъй младо и вълнуващо същество, тази малка селска Венера, родена в кипежа на потока, както другата, голямата Венера — всред морските вълни.
Внезапно детето излезе от водата и без да го забележи, се отправи към него, за да вземе дрехите си и да се облече. Колкото повече се приближаваше със ситни и колебливи крачки, страхувайки се от острите камъни, толкова повече той се чувствуваше тласкан към него от някаква неудържима сила, от някакъв животински порив, който изпълваше плътта му, влудяваше го и го караше да трепери от главата до краката.
Девойката остана няколко секунди права зад върбата, която я скриваше. Тогава той изгуби напълно разсъдъка си, разтвори клоните, хвърли се върху нея и я сграбчи в прегръдките си. Тя падна. Беше толкова уплашена, че не помисли да се отбранява, така ужасена, че дори не можа да извика, и той я изнасили, без да си дава сметка какво върши.
Осъзна престъплението си като човек, който се събужда от кошмарен сън. Детето се разплака.
— Мълчи, за бога, млъкни — каза той. — Ще ти дам пари.
Но момиченцето не го слушаше и продължаваше да хълца.
Той поде:
— Но млъкни най-сетне! Млъкни! Стига, млъкни!
Детето започна да крещи и да се извива, за да се изтръгне от прегръдките му.
Внезапно Ренарде разбра, че е загубен; той го сграбчи за гърлото, за да спре страшните му пронизителни писъци. Понеже то продължаваше да се мята с отчаяната сила на човек, който се бори за живота си, той сви грамадната си ръка около малкото, напънато от викове гърло и така ожесточено го стисна, че удуши момичето само за няколко секунди, без да иска да го убие, а просто да го накара да млъкне.
След това се изправи зашеметен от ужас.
Детето лежеше пред него, окървавено, с почерняло лице. Той искаше веднага да избяга, но в помътеното му съзнание изплува неясният и тайнствен инстинкт, ръководещ всяко живо същество, което се намира в опасност.
За момент помисли да хвърли тялото в реката; но нещо го подтикна да събере дрехите и да ги направи на малък вързоп. Тъй като имаше канап в джоба си, той ги завърза и ги скри в дълбока дупка на брега на реката, под дънера на едно дърво, чиито корени се спущаха във водата.
След това тръгна с широки крачки, стигна до ливадите, направи грамадна обиколка, за да го видят селяните, които живееха много далеч от това място — чак на другия край на землището на селото, — и се прибра за вечеря в обичайния си час, като разказа на слугите си къде се беше разхождал.
Въпреки всичко спа през тази нощ, спа тежко и непробудно, като животно, спа така, както сигурно понякога спят осъдените на смърт. Събуди се едва на зазоряване и измъчван от страх, че извършеното злодеяние ще бъде открито, зачака настъпването на часа, в който обикновено ставаше.
След това трябваше да присъствува на следствието. Изживя всичко като сомнамбул, като че ли беше изпаднал в халюцинация — виждаше хората и нещата като насън, през някаква мъгла, като в пиянство; сякаш бе овладян от някакво съмнение в реалността на всичко, което го заобикаляше, овладян от онова съмнение, което помрачава съзнанието в часове на големи нещастия.
Единствено сърцераздирателният писък на стрина Рок смути душата му. В този момент той едва не се хвърли в краката на старата жена и не извика: „Аз съм убиецът!“ Но се въздържа. Все пак през нощта извади от водата дървените обувки на мъртвата и ги сложи пред вратата на стрина Рок.
Докато траеше следствието, докато беше необходимо да насочва и заблуждава правосъдието, той се владееше, беше спокоен, хитър и усмихнат. Невъзмутимо разискваше с представителите на властта всички предположения, които те правеха, оспорваше мненията им и доказваше несъстоятелността на техните умозаключения. Дори изпитваше някакво болезнено, парливо удоволствие да пречи на техните издирвания, да обърква хода на мислите им, да доказва невинността на тези, които бяха заподозрени.