От деня, в който прекратиха разследванията, той започна да става все по-нервен и по-раздразнителен отпреди, въпреки че успяваше да овладява избухванията си. Всеки внезапен шум го караше да подскача от страх, стряскаше се от най-малкото нещо; понякога се разтреперваше от главата до петите, когато някоя муха кацнеше на челото му. Тогава го обзе неудържимото желание да ходи и това желание го караше да изминава огромни разстояния; по цели нощи беше на крак и се разхождаше безспир из стаята си.
Не че съвестта му го измъчваше. Грубата му природа не се поддаваше нито на някакви по-деликатни чувства, нито на морални задръжки. Човек енергичен, дори склонен към насилие, създаден да се сражава, да опустошава покорени страни и да избива победените, изпълнен с дивите инстинкти на ловец и воин, той не зачиташе човешкия живот. Въпреки че почиташе черквата — за пред хората, — той не вярваше нито в бога, нито в дявола и, естествено, не чакаше на онзи свят нито награди, нито наказания за делата, които беше извършил на този свят. Единственото, в което вярваше, беше някаква неясна философия, съставена от всички идеи на енциклопедистите от миналия век; гледаше на религията като на морална санкция на закона и считаше, че и двете са измислени от хората, за да уредят обществените си отношения.
Да убие някого на дуел, във време на война, при скарване или случайно, или пък за отмъщение, или просто от желание да се покаже, би му се сторило нещо забавно и смело. Това не би оставило повече следи в душата му, отколкото ако убиеше някой заек; но той беше изпитал дълбоко вълнение от убийството на това дете. Беше като пиян, когато извърши убийството, подтикван от някаква неудържима лудост, изпаднал в някакъв чувствен бяс, който го беше лишил от разсъдък. Пазеше в сърцето си, в кръвта си, върху устните си, дори в пръстите на ръцете си, ръце на убиец, някаква скотска любов към това момиченце, което беше изнасилил и след това подло убил, а същевременно изпитваше и безграничен ужас от него. Всеки миг мисълта му се връщаше към ужасната сцена и въпреки, че се мъчеше да отпъди този образ, въпреки че го отблъскваше със страх и отвращение, чувствуваше, че той блуждае из мислите му, че броди наоколо му, че непрекъснато чака момента да се появи отново.
Тогава започна да го мъчи страх от вечерите, страх от припадащия мрак. Той още не знаеше защо тъмнината му се струва така страшна, но се боеше от нея инстинктивно, чувствуваше, че е изпълнена с непознати и ужасни неща. Денем човек не се поддава на страхове. Той вижда хората и нещата; заобиколен е само от реални същества; от неща, които се виждат. Но нощта, непрогледната нощ, по-непроницаема от стена, пустата, нескончаема нощ, тъй черна, тъй необятна, в която можеш да се докоснеш до страховити неща, в която чувствуваш как скита, броди някакъв тайнствен ужас, именно нощта като че ли криеше някаква непозната опасност, близка и застрашителна. Но каква?
Скоро разбра. Една вечер, доста късно, както седеше в креслото си, преди да си легне, му се стори, че вижда как завесата на прозореца се раздвижва. Почака разтревожен, с разтуптяно сърце, но завесите не се помръднаха вече; после внезапно пак се раздвижиха или поне така му се стори. Той не смееше да стане, страхуваше се да диша, а беше храбър — често се беше бил и отдавна желаеше да открие крадци в дома си.
Действително ли беше помръднала завесата? Той си задаваше този въпрос, мислейки, че очите му може да са го излъгали. Всъщност едно леко потрепване на плата — сякаш вятър бе раздвижил едва-едва гънките на завесата — не представляваше кой знае какво, нали? Ренарде седеше с протегнат напред врат и втренчени очи; той стана рязко, засрамен от страха си, направи четири крачки, хвана драпериите с две ръце и ги разтвори широко. Отначало не видя нищо, освен черните стъкла на прозорците, черни като блестящи мастилени петна. Зад тях нощта, непрогледната, необятна нощ се простираше до невидимия хоризонт. Той стоеше прав пред тази безгранична тъма и внезапно забеляза някаква движеща се светлинка, която му се стори, че е доста далеч. Доближи лицето си до стъклото, за да види по-ясно. Понеже полунощ минаваше, а светлината пълзеше по брега под високите дървета, той си помисли, че сигурно някой бракониер лови раци в Брендий. Все още не можеше да разпознае какво е, затова засенчи очите си с ръце; внезапно смътната светлинка стана по-ясна и той забеляза малката Рок, гола и окървавена, върху мъха.