Отстъпи, сгърчен от ужас, блъсна креслото си и падна по гръб. Няколко минути лежа така, смазан душевно, после седна и започна да размишлява. Това беше халюцинация, нищо друго, халюцинация, предизвикана от нощен крадец, който ходеше с фенера си край реката. Нищо чудно в това, че споменът за извършеното престъпление извиква понякога в съзнанието му образа на мъртвата.
Ренарде стана, изпи чаша вода и пак седна. Мислеше си: „Какво ще правя, ако това се повтори?“ А то щеше да се повтори, той чувствуваше, беше сигурен в това. Ето че прозорецът вече привличаше погледа му, зовеше го и го примамваше. За да не го гледа, обърна стола гърбом към него; после взе книга и се опита да чете, но скоро след това му се стори, че нещо става зад него и той рязко завъртя креслото си на един крак. Завесата още се движеше; този път наистина се беше раздвижила, нямаше никакво съмнение. Той скочи и я сграбчи така здраво, че я събори заедно с корниза; след това жадно прилепи лице към стъклото. Не видя нищо. Навън всичко тънеше в мрак и той въздъхна с безкрайна радост, като човек, комуто току-що е бил спасен животът.
Върна се и седна, но почти веднага го обзе желание да погледне отново през прозореца. Откакто завесата беше паднала, прозорецът приличаше на някакъв черен отвор към тъмното поле, който го плашеше и привличаше. За да не се отдаде на това опасно изкушение, той се съблече, духна свещите, легна и затвори очи.
Лежеше неподвижно по гръб с гореща и овлажняла кожа и чакаше съня. Внезапно силна светлина ослепи очите му през затворените клепачи. Той отвори очи, очаквайки да види къщата в пламъци. Всичко беше тъмно и той се повдигна на лакът, като се мъчеше да разпознае прозореца, който все така неудържимо го привличаше. Тъй като дълго се взираше, най-сетне видя няколко звезди; стана, премина пипнешком през стаята, намери с протегнати ръце прозореца и прилепи челото си към него. Там долу, под дърветата, светеше като фосфор тялото на момиченцето и хвърляше кръг от светлина наоколо си!
Ренарде изкрещя, хвърли се в леглото си, скри глава под възглавницата и остана така до сутринта.
От този момент нататък животът му стана непоносим. Денят минаваше, изпълнен със страх пред идващата нощ; и всяка нощ видението отново се явяваше. Щом се заключеше в стаята си, той се опитваше да се бори, но напразно. Някаква непреодолима сила го вдигаше и го тласкаше към прозореца, сякаш за да извика призрака, който се явяваше веднага на мястото на убийството — легнал, с разперени ръце, с разтворени крака — така, както бяха намерили тялото. След това мъртвата ставаше и започваше да се приближава със ситни крачки, така, както ходеше, когато излезе от реката. Тя пристъпваше бавно, минаваше право през ливадата и през изсъхналата леха с цветя и после се издигаше във въздуха към прозореца на Ренарде. Тя идваше към него така, както в деня на престъплението беше отишла към своя убиец. Ренарде отстъпваше крачка по крачка пред това видение, отстъпваше до леглото си и се отпускаше върху него; знаеше, че малката беше влязла и че стои зад завесата, която ей сега ще започне да се движи. До настъпване на утрото стоеше, вперил очи в завесата, очаквайки всеки миг да види жертвата си. Но тя не се показваше вече, оставаше там, зад завесата, която от време на време потреперваше. А Ренарде, със сгърчени пръсти, стискаше чаршафите, както беше стискал гърлото на малката Рок. Той чуваше как часовникът отзвънява всеки час, чуваше в тишината движението на махалото му и силните удари на сърцето си. И нещастникът страдаше, страдаше повече, отколкото някога е страдал който и да било човек.
Когато на тавана се появеше светлата черта, която показваше, че денят настъпва, той се чувствуваше спасен; най-сетне оставаше сам в стаята си. Тогава заспиваше за няколко часа. Сънят му беше трескав и неспокоен и често той изживяваше насън отново страшните нощни видения.
Когато слизаше по-късно за обед, се чувствуваше смазан като при страшна умора. Едва хапваше, преследван винаги от страха, че ще я види отново през следващата нощ.
Знаеше много добре, че не е видял призрак, че мъртвите не излизат от гроба и че само болната му душа, душата му, обзета от една-единствена мисъл, от един незабравим спомен, беше причината за това мъчение; че тя беше тази, която възкресяваше отново мъртвата; че тя я призоваваше и изправяше пред очите му, в които оставаше запечатан този неизличим образ. Но знаеше също така, че никога няма да оздравее от тази болест и че никога няма да избяга от безпощадното преследване на собствената си мисъл. Реши, че е по-добре да умре, отколкото да търпи вечно това мъчение.