Когато завърши писмото си, забеляза, че денят беше настъпил. Залепи плика, запечата го и написа адреса, после слезе с леки стъпки и изтича до малката бяла кутия, закачена на ъгъла на оградата. Щом хвърли в нея писмото, което пареше ръката му, той се върна бързо, дръпна резетата на голямата порта и се изкачи на кулата, за да изчака минаването на раздавача, който щеше да отнесе смъртната му присъда.
Сега се чувствуваше спокоен, избавен, спасен!
Студен, сух, мразовит вятър облъхна лицето му. Той поемаше жадно, с отворена уста ледената му милувка. Небето беше почервеняло с пламтящия червен цвят на зимно небе, а полето, побеляло от скреж, блестеше под първите слънчеви лъчи, сякаш посипано със стрито стъкло.
Ренарде, изправен на върха на кулата, гологлав, гледаше обширната равнина; вляво се простираха ливадите, а вдясно пушеха селските комини — там започваха да приготвят закуските.
Долу, под самия него, течеше Брендий сред скалите, върху които след малко щеше да се хвърли. Той се чувствуваше възроден всред тази красива, ледена зора, изпълнен със сили и живот. Светлината го обграждаше отвсякъде, заливаше го и проникваше в него като надежда. Обзеха го хиляди спомени, спомени за други такива утрини, когато бе ходил бързо по втвърдената земя, която звънтеше под краката му, когато ходеше на лов край блатата, където се криеха дивите патици. Всички хубави неща, които обичаше, всички прелести на живота нахлуваха в съзнанието му, извикваха нови копнежи, събуждаха всички буйни желания на силното му, изпълнено с енергия тяло.
И след малко той ще умре? Но защо? Ще се убие така, изведнаж, защото се бои от някаква сянка, от нещо, което не съществува? Та той е богат и все още млад! Каква лудост! Достатъчно е да замине, да се махне оттук, да пътува, за да се развлече и забрави! Ето, тази нощ той не видя детето, защото мисълта му беше заета, беше се отклонила в друга насока. Може би няма да го види вече. И ако то го измъчва тук, в тази къща, разбира се, няма да го последва другаде. Светът е голям, пред него има още много години! Защо да умира?
Погледът му, който блуждаеше из ливадите, се спря на едно синьо петно по пътечката край Брендий. Беше Медерик, той носеше писмата от града и щеше да събере писмата от селото.
Ренарде се сепна, усети, че го пронизва болка; той полетя надолу по извитата стълба, за да вземе обратно писмото си, да го поиска от раздавача. В този момент за него нямаше значение, че може да го видят така; той тичаше по леката ледена пяна, покрила тревата през нощта, и стигна до пощенската кутия на ъгъла на чифлика едновременно с раздавача.
Медерик беше отворил дървената вратичка и изваждаше няколкото писма, пуснати от селяните.
Ренарде му каза:
— Добро утро, Медерик.
— Добро утро, господин кмете.
— Слушай, Медерик, пуснах в кутията едно писмо, което ми трябва. Искам да ми го върнете.
— Добре, господин кмете, ще ви го дадем.
Раздавачът вдигна очи. Той остана изумен от вида на Ренарде — бузите му бяха виолетови, погледът — мътен, очите, заградени с тъмни кръгове, сякаш бяха хлътнали в орбитите, косата му беше чорлава, брадата разрошена, а вратовръзката изкривена. Явно беше, че изобщо не си е лягал.
— Да не сте болен, господин кмете? — попита Медерик.
Изведнаж Ренарде разбра, че поведението му е странно; той се смути и започна да заеква:
— Не… не… обаче… само скочих от леглото, за да ви поискам писмото… Спях. Нали разбирате?
Някакво смътно съмнение мина през ума на стария войник.
— Кво писмо? — попита той.
— Писмото, което ще ми върнете.
Медерик се колебаеше, държането на кмета му се виждаше неестествено. Може би в това писмо имаше някаква тайна, някаква политическа тайна. Той знаеше, че Ренарде не е републиканец и познаваше всички трикове и измами, с които политиците си служеха при изборите.
— Какъв е адресът на туй писмо? — попита той.
— То е за господин Пютоен, за следователя. Нали го познавате — моя приятел господин Пютоен!
Раздавачът се порови в чантата си и намери писмото, което искаше кметът. След това започна да го разглежда, като го въртеше и обръщаше от всички страни, силно озадачен и загрижен да не би да извърши някоя непоправима грешка или пък да разсърди кмета и да го направи свой враг.
Като видя колебанието му, Ренарде посегна да грабне писмото. Този рязък жест убеди Медерик, че се отнася до някаква тайна и той реши да изпълни дълга си на всяка дена.